ОТВЪД ТЕРАПИЯТА

michael_parkes_swan_lake2

Michael Parkes, Swan Lake

Без да броди по света, човек може да опознае целия свят. Без да поглежда през прозореца, може да види небето. Колкото по-надалеч отива, толкова по-малко узнава. 

Лао Дзъ

Простотата не е просто недостижим идеал; тя не е нещо, което звучи хубаво, но на практика е неприложимо и неуместно. Това е качество, което израства заедно с личностното осъзнаване и от съзнанието за безкрайните потенциални възможности на вътрешния живот. Разумът може да бъде “убиец на реалността”, както казва източната мъдрост. И действително, нечий разум може да бъде така погълнат от заплетените детайли на конкретна карта, че да загуби от поглед целостността и автентичните ценности. В този случай, разумът е враг на истината и служи само за превратно тълкуване на настоящите проблеми с маса смущаващи и ненужни детайли.

И все пак, разумът може да служи като инструмент на Висшия “Аз”, когато връзката между тях е силна и непрекъсната, когато тялото наистина се превръща в превозно средство на душата. Само тогава той помага да се освети иначе бездънната реалност на живота и индивидуалната съдба в нейните възможно най-реални очертания.

Качеството на всеки терапевтичен диалог е повлиян от много фактори, но несъмнено сред най-важните са способността за дълбока концентрация и житейските идеали на консултиращия. Неговата безпогрешна интуиция е вълната, която се слива с невидимото енергийно поле и долавя аурата на тази дисхармония непринудено и безболезнено. Въпреки, че личността може да осъзнава донякъде същността на проблема, това е само върхът на айсберга. Случващото се е като драскотина по повърхността, в сравнение с цялата сила на съответния период от развитие и съзряване на Аз-а. Дълг на терапевта е да обясни и извади това значение и смисъл, и да помогне за пренасочване на вниманието към извършващия се основен процес.

Юнг нееднократно е посочвал в своите трудове, че това, с което нямате съзнателен контакт, ви се случва като “съдба”. То изглежда, че ви се случва, но всъщност вие не поемате никаква отговорност за това или не признавате участието си в изявата му. Колкото по-силен е контактът на личността с вътрешния  живот, толкова повече може да ви предложи и психотерапията – не някакъв сюрприз, начин да управлявате съдбата си, или подобно на рецепта от готварска книга – нещо, което да нахрани моментния глад. Тя е по-скоро средство за дълбинно разбиране на етапите на себеразвитие, които трябва да приемем и да използваме като благоприятна възможност за личностна трансформация. Това разбиране трябва да се случи във вътрешния свят на клиента и да му отвори очите – отвъд сетивата и триизмерната реалност.

Улавянето на силуета на тази простота; нишката, която свързва причината и следствието, здравето и болестта, миналото и бъдещето е най-важния момент в терапевтичния контакт. Той трябва да бъде разпознат и от двете страни. Именно тогава се случва това прищракване на механизма, измерващ времето и пространството в диалога. Тогава и само тогава сме на път да видим цялата картина, а не само нейните кодове. Отваряйки широко портите на страданието, всъщност отхвърляме фатализма и приемаме да излекуваме съдбата. Проглеждаме и наистина виждаме.

Advertisements

ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ!

and-when-they-came-to-the-sword-that-the-hand-held-king-arthur-took-it-up

“Тук кралете оставиха своите корони и скиптри, а героите – своите оръжия. Те всички бяха велики духове, чието могъщество струеше от самите тях, а не го получаваха от външни вещи – навсякъде величието им бе с тях.”

Артур Шопенхауер, на шестнадесетгодишна възраст в Уестминстърското абатство

Тънката граница между даването и получаването е в основата на много легенди за крале, принцове и рицари. Някои виждат в това крехко равновесие само моментно измерение на живота, други – справедливото възмездие, трети – блясъкът на победата. За мнозина тази граница е в „Златното правило“, но за мъдреца е универсалния закон в едно лично пътуване.

Този архетип** е белязан от символите на величие и слава. Той най-често е победител и даровете са в краката му. Но дори и в най-могъщите и щастливи царства, животът носи тъжни отпечатъци от битки с незнайни врагове или срещи с огнедишащия дракон. Връзката на легендата, която почитаме може да ни докосне и много лично. Тя ни превежда през битието на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика или Магьосника*. Многобройни са образите, в които се настаняваме през целия си живот, но именно тези ще оставят пред вратата ни най-големите подаръци. Точно на зазоряване.

Движим се ту по-бързо, ту по-бавно по оста „минало-бъдеще“ без да забелязваме превъплъщенията на героичното си обкръжение. Пътуването понякога прилича на огнено танго с присъщите му резки извивки и задъхано темпо – след „две напред“, ще последва кратък момент на неподвижност преди да направим поредния завой назад. Един танц по спирала в прегръдката на образи, мистично изваяни в ателието на подсъзнанието.

Преди да получиш, трябва да дадеш или „искай и ще ти се даде“?!

Харесва ми елегантния нюанс в тази дилема. Той предполага отношение не към резултата или бързото достигане до определена точка в пространството, а анализ на пътуването, което ще доведе до ново измерение на битието – в случая на нашия герой. След края на всяко пътуване постигаме нова реалност, ново качество и нова сила. Постепенно сме усвоили измамната лекота на живота и се отдаваме на потока около нас без усилие. Какво получаваме и какво даваме, какво искаме и какво намираме са въпросите на героя в нас, но и отговорите, които намираме.

Всяко магично пътешествие започва невинно – отвсякъде струи светлина, а хората са красиви и добри. Не, не чакаме да завоюват доверието ни – даваме им го. Уверени в себе си, щастливи и устремени,  не мислим за страха и нямаме инстинкт за него, просто не можем да го разпознаем. Невинният живее в рая на безвремието с красивата илюзия на вечността. Танцуваме с истината, защото сме напълно отворени и приемащи и знаем каква е същността на нещата. Вярваме, че сме защитени. Вярваме, че животът е чудо.

В противовес на Невинния, архетипът на Сирака може да бъде изживян като мъчително и нежелано пътуване. Тук има самота и усещане за изоставяне, има страх и болка, недоверие и бягство. Сълзи, лъжа, предателство… Това е едно от най-важните ни пътешествия. В този период от живота си сме изправени пред сянката си, но не знаем, че това е тя. Ще го разберем по-късно – чак във фазата на мъченичеството. Дотогава ще трябва да се посветим на пречистването и да се освободим от вината, гнева и агресията като отхвърлим тежкото наследство на поколенията преди нас. Ще трябва да се изправим на краката си и да продължим да танцуваме.

Пред Сирака има няколко възможности –  да избяга и да се скита безцелно, да се предаде на енергията на Мъченика или да застане под знамената на най-смелия. Понякога той прави рязък завой и се опитва да избегне осъзнаването, решително приемайки войната. Но каква ще е тази смелост, ако не е добре премерена и осмислена, ако не е част от голямата стратегия, ако не се разтваря в близостта на перспективата. Нерядко при Сирака се развива сценария на омагьосания кръг и колебание между Мъченика и Воина. Той се лута ту към територията на единия, ту се изкушава от славата, която му обещава другия. И това може да продължава безкрайно, ако целта е да се избяга от неудоволствието. Стремежът тук не е да победим другия, да се завърнем с трофеи или да завладеем земи. Пътуването в архетипа на Сирака е преход към креативните вселени в душата на Скитника. Към света на търсещия себе си творец и експериментатор – не просто любител на промените, а сътворител на идентичности.

Архетипът на Скитника носи в себе си свобода и подвижност, понякога съпътствани от аристократична небрежност и лекота, но и от безумната смелост на мечтата. Скитникът е все още в плен на страха, макар че дълбоко в себе си е осъзнал тленността на победата и лъскавата суета. Той поема към далечни земи и сменя с радост територията, виждайки във всеки нов ден началото на нова епоха.  Придирчиво подбира партньорите си, но все още не е застрахован от зрителни илюзии. В търсене на щастието, Скитникът припява с блаженство мантрата „Красотата ще спаси света“, уви, нерядко извор на  покрусени очаквания. Насред хаоса, той оцелява с белези от рани, но и с разбирането, че най-голямото приключение е самият Той и, че Новата земя го чака отвъд лудия порив на мисълта. Именно Скитникът се заема със Сянката. С времето спира да се самонаранява и започва да вижда голямата картина. Разбира смисъла на всяка жертва и не обвинява никого за провалите и грешките. Смирява се пред силата на архетипа и застава пред чистилището високо повтаряйки на глас: Аз съм това, което Съм! Аз не съм тялото. Аз не съм мислите…

Да това е той, Воинът – преодолял утопията на Невинния, бягствата на Сирака, отчаянието и жертвоготовността на Мъченика, многобройните скиталчества и приключения на Скитника. Във времето за рекапитулация, тъмната нощ на душата е свършила и героят се събужда, необезпокояван от сенки и полутонове. Получил достъп до силата след многобройни тестове, кризи и конфликти, той се самоутвърждава и заявява с лекота. Борбите вече не всяват страх, спокойствието е мисия възможна, а опредметяването на практицизма – една от първите задачи на строителя. На този етап от развитието се материализира формата, кристализирала с цената на много мъки и лишения. Емоциите са рафинирани и приглушени, дори някак ненужни, защото имат благородна цел: другите и тяхното добруване. Героичен архетип като този на Воина ще се грижи за по-слабите и онеправданите, ще издигне каузата на справедливостта и ще възцари мъдро ценностите на един по-красив свят. Той вече има себе си, опитомил е силата и е готов да плати цената. Няма да се откаже… Осъзнал единството на живота, ще танцува в добри и лоши времена, ще съзерцава с мъдро равнодушие и светлината и сянката, ще притихне в неумолимия копнеж за заедност на противоположностите.

На разположение ни е винаги и образът от детските приказки, от когото научаваме всичко за сътворението – Магьосникът. Откърмени сме с него още в далечното минало, когато чудесата са били част от естествения вик на живота. По-късно разбираме всичко за синхроничността, относителността и силата на намерението.  Ще видим съдбата си като низ от сбъднати малки мечти, като красива игра с времето, като сила и търпение в едно. Да полира диаманта в сърцето е първата и най-важна привилегия, постигната от Магьосника. Но не отношенията с хората и обстоятелствата са негов единствен приоритет. Той търси и намира хармонията на вътрешно и външно, той е в трансцендентното поле на знанието. Виждайки истината, се слива с неподвижността на време-пространството по своя воля. Способен на рядкото съчетание между пределна концентрация и спокойствие, Магьосникът е самото олицетворяване на тъканта на живота. Той е овладял Златното правило и приема нещата като съвършени, цялостни, и завършени вътре в себе си. Магьосникът е самореализиращия се манифест за доброта, любов и истина, защото за да пресътвори живот за другите, той трябва вече да е бил там, трябва да се е завърнал при невинния, трябва да е бил ужасно сам.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Евангелие от Матей (7:2–8)

* Формулирани от Каръл Пирсън, въз основа на теорията на Юнг

** Понятието е въведено в психологията и културологията от Карл Густав Юнг. Архетипът съхранява универсални културни и архаични представи. Те принадлежат на цялото човечество и имат колективна природа. Именно този колективен основен образ, част от колективното несъзнавано, Юнг нарича архетип – „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.” Архетипите са генетично заложени в структурите на човешкия мозък. Те се проявяват по време на сънища, екстрасензорни преживявания или творческа дейност.

Image: And when they came to the sword that the hand held Кing Arthur took it up, N.C. Wyeth, American Artist and Illustrator,  1922

АЛХИМИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО

 

Venus-Embellished_MichaelParkes

Venus Embellished, Michael Parkes

Когато всички фази в една връзка преминат, на масата сяда Мълчанието. Като четвърти за бридж. Най-важният. Без него същинската игра не може да започне. И ето че сме се подредили в кръг – Гневът, Болката и Самотата. Във всеки от нас има частица от другия. Ние сме равни, ние сме едно.

Събрали сме се на вечеря, но е толкова трудно да преглътнем случващото се. Докато танцувахме абсурдния си танц, се изтощихме от очаквания. Едва намираме сили, и все пак започваме последната игра. Тази с Мълчанието, което в началото е просто свидетел на нашите уморени жестове.

Гневът остана без думи и не вдигна тост. Болката не отпи от чашата с вино, защото вече бе кисело от дългото чакане. Самотата леко докосна едно от блюдата – твърде богата бе трапезата за пръстена, който свиваше стомаха й. Бавно и категорично Мълчанието се потопи в естествената си среда – неподвижността и празнотата.

Движим се с различна скорост през ефирната материя на общуването, без да надникваме отвъд очевидното. Оплетени в ежедневното взимане-даване често не разбираме кога сме преминали границата на насищане, потъвайки в тежестта на имането. В това състояние, губим сензитивността си, ставаме твърде самоуверени, не виждаме фрапиращи детайли, бременни сме с изисквания. Искаме още, и още, и още. Искаме щастие…

Циклите в природата имат начало и край, както и истината в една връзка. Преминавайки през различни нива на съществуване, тя се бори за живота си. Историята й винаги е нова, а краят има много лица. За виждащите, той не е обикновен край. Той е възкресение и сътворяване, когато всички условия са налице. Гневът, болката и самотата съществуват а приори – нали са продукт на ума.

Първи пада гневът – една светкавична смърт в последната битка. Следва го болката – като сълза, като катарзис и освобождение. Но само, когато усетим времето да спира напълно, сме готови за самотата – достолепно елегантна в дрехи от злато и скъпоценни камъни. Тя е необходимата духовна алхимия, която призовава благородните сили и ги интронизира. Винаги прецизна в полирането на ръбовете, извайва новите сплави още в нивото на астрала. Подготвя ни бавно за Мълчанието, напластяващо стъпка по стъпка новото, неочакваното и несравнимото.

Мълчанието не търси нищо и не се нуждае от никого. Идва точно навреме, когато всички карти са вече на масата. Движи се без придружители, но винаги следвано от сянката на тишината. Прегръща ни, когато казваме сбогом на оръжията. Застива в космическо блаженство и ни обръща към самите себе си. Опитомява бавно егото ни, оставяйки на тръгване своя подарък – винаги различен, но безценен като търпението, вечността и истината.

Мълчанието е всичко и нищо едновременно. Отива си така, както е дошло – неусетно, незабележимо и напълно естествено. Сяда на трона в сърцето ни и негова е последната дума: прости. То казва всичко беззвучно, дарявайки ни с безпощадна яснота точно преди да изгрее Новата луна.

Казват, Мълчанието е злато…

When The Storm Is Over…

Sometimes fate is like a small sandstorm that keeps changing directions. You change direction but the sandstorm chases you. You turn again, but the storm adjusts. Over and over you play this out, like some ominous dance with death just before dawn. Why? Because this storm isn’t something that blew in from far away, something that has nothing to do with you. This storm is you. Something inside of you. So all you can do is give in to it, step right inside the storm, closing your eyes and plugging up your ears so the sand doesn’t get in, and walk through it, step by step. There’s no sun there, no moon, no direction, no sense of time. Just fine white sand swirling up into the sky like pulverized bones. That’s the kind of sandstorm you need to imagine.

Caravan Caught In The Sinum Wind Near Gizah, Johann Jakob Frey

Caravan Caught In The Sinum Wind Near Gizah, Johann Jakob Frey

And you really will have to make it through that violent, metaphysical, symbolic storm. No matter how metaphysical or symbolic it might be, make no mistake about it: it will cut through flesh like a thousand razor blades. People will bleed there, and you will bleed too. Hot, red blood. You’ll catch that blood in your hands, your own blood and the blood of others.

And once the storm is over you won’t remember how you made it through, how you managed to survive. You won’t even be sure, in fact, whether the storm is really over. But one thing is certain. When you come out of the storm you won’t be the same person who walked in. That’s what this storm’s all about.

Franz Kafka

Say A Little Prayer

LadywithPeagons

“I am Me. In all the world, there is no one else exactly like me. Everything that comes out of me is authentically mine, because I alone chose it — I own everything about me: my body, my feelings, my mouth, my voice, all my actions, whether they be to others or myself. I own my fantasies, my dreams, my hopes, my fears. I own my triumphs and successes, all my failures and mistakes. Because I own all of me, I can become intimately acquainted with me. By so doing, I can love me and be friendly with all my parts. I know there are aspects about myself that puzzle me, and other aspects that I do not know — but as long as I am friendly and loving to myself, I can courageously and hopefully look for solutions to the puzzles and ways to find out more about me. However I look and sound, whatever I say and do, and whatever I think and feel at a given moment in time is authentically me. If later some parts of how I looked, sounded, thought, and felt turn out to be unfitting, I can discard that which is unfitting, keep the rest, and invent something new for that which I discarded. I can see, hear, feel, think, say, and do. I have the tools to survive, to be close to others, to be productive, and to make sense and order out of the world of people and things outside of me. I own me, and therefore, I can engineer me. I am me, and I am Okay.”
Virginia Satir (1916-1988), Transformational Systemic Therapist

Satir believed that all people are equipped with the capacity for growth, transformation, and continuing education; and she focused her technique on finding the inner self. Not only does this method combine both interactive and intrapsychic elements of modern therapy, but it strives to create change at the core of one’s being. The Satir method strives to assist people in achieving maximum human development by encouraging their spiritual center to express itself more positively. With more energy and vitality, people are encouraged to facilitate transformation in their sense of being that liberates them from any inhibitions and brings them to a place of full understanding. The Satir method works with the client to allow them to live in the present with a newly found sense of courage and awareness. This process begins when a person can find their true self. In the Satir method, people are taught how to connect to that higher wisdom.

KNOW THYSELF

Sokrat

 

 

 

 

 

 

The old maxim “Know thyself” appears far back in time. It is traditionally ascribed to ancient Greece. The saying was engraved on the forecourt of the Temple of Apollo at Delphi, also known as the Oracle of Delphi. It was later adopted by Socrates and Plato, who grappled with the mysterious nature of knowledge and identity. Legend tells that the Seven Sages of ancient Greece, philosophers, statesmen and law-givers who laid the foundation for western culture, gathered together in Delphi and encapsulated their wisdom into this command.

According to Plato, Solon, one of the Seven Sages, received his education in Egypt. Although Egyptian quotations on “Know thyself” have surfaced in modern times, it is impossible to ascertain their authenticity. It is likely that Ancient Egypt emphasized Self-knowledge, especially in relation to the journey into the afterlife, a topic widely explored in the burial texts, including the Coffin Texts. Therefore, it is probable that the early Greeks imported their philosophical foundation from the banks of the Nile.

The call to Self-knowledge also appears in the east, independently, as far as we can tell, from its Greek emphasis. The Hindu scriptures bring the Self into prominence, speaking of its realization as the means to immortality. Even in farther east, in Imperial China, Confucius draws from the ancient texts of the I-Ching and calls for a system of Self-government, which implies Self-knowledge.

Thus, the call to knowing the Self is universal historically and cannot easily be attributed to a single individual or even a single culture. In modern times, two of the most prominent protagonists of “Know thyself” are Osho and Jung.

Silent Roses by Your Side

Eros and Psyche: The Sacred Union

The wedding of Psyche, Edward Burne-Jones, 1895

The wedding of Psyche, Edward Burne-Jones, 1895


 

 

 

 

 

Only few are invited to the modest wedding ceremony of Psyche.
This masterpiece represents part of the myth of the Greek goddess Psyche in the context of a woman’s search for authentic personal growth. The ancient legend is just a reminder that the integration of our experiences, however sad or frightening they may be, matures and transforms us, like the symbol of the butterfly emerging into the light from its dark cocoon.

Eros and Psyche
Living her ordinary life, Psyche became famous because of her beauty that the whole world rushed to see.
Being jealous due to men’s admiration for Psyche, Goddess Aphrodite asked her son, the powerful master of love, Eros, to poison men’s souls in order to kill off their desire for Psyche. But Eros also fell in love with Psyche, completely mesmerized by her beauty.
Despite all the men coming her way, Psyche stayed unmarried, for she wanted to marry the man she would love. Her parents became so desperate because of their daughter’s destiny and had no choice but to ask for an oracle, hoping that they would manage to solve the mystery and give a husband to their daughter.
Eros guided Apollo to give the oracle that Psyche would marry an ugly beast whose face she would never be able to see, and he would wait for her at the top of the mountain.
It was not what Psyche’s parents were hoping for; on the contrary, they were completely devastated, as their daughter was not supposed to have such as fate, but they decided to go on and arranged the wedding of their beloved daughter.
After the wedding, Psyche was able to be with her husband only at night. His tenderness and the enormous love he showed to her made Psyche happy and fulfilled beyond her expectations and dreams. She talked about her happiness with her sisters and confined in them how sad she was she couldn’t see his face.
… … …