“The interpretation of our reality through patterns not our own, serves only to make us ever more unknown, ever less free, ever more solitary.”
Gabriel Garcia Marquez

Самотата може да се определи като състояние на вътрешна вглъбеност и едновременно с това ограничение, което често ни налагат събития или обстоятелства. Пъстрите епизоди на вглеждане в себе си, които лесно ни изваждат от обичайно балансираната емоция, също са част от нашия фин свят, независимо от това как ги припознаваме. Най-лесно е да ги окачествим като чужди, защото самотата е нашата нелека среща с другите и с непознатото. Тя е застоят преди движението, но и движение, застинало в удобните граници.

Редица философски школи интерпретират усещането за свобода и стагнация в живота на човека – вечната дилема, която волно или неволно разгадаваме с времето. Самотата е животът между тези две преживявания и част от процеса на осъзнаване. Състояние на двойнствен живот, разкъсван между фрагменти от истина и илюзия.

Тя е усещане за сблъсък на множествени светове, които сме припознали като свои в едно лично пътуване. Тя е липса на истина и посока в колебанието на идентичността. Код за отчуждение от самите себе си. Нелюбов…

Самотата е и нашето движение между хаос и ред във вечното търсене на автентичността. Състояние на deja vu, чрез което проглеждаме за възприятия, запазили свежестта на отпечатъка вътре в нас. Отпечатъци от време и пространство, които с годините са се превърнали в нещо повече от обикновен спомен.

Жизнеността на толкова много впечатления ни връща към реалността отново и отново. Помага ни да се отворим към една по-различна рефлексия за собственото ни битие и бъдеще и към един свят, в който ще разпознаем душите си. Усещайки сладостта на вътрешното освобождаване, след толкова много опити, уроци и кризи постигаме желаната реалност. А гледката е фантастична – като огледало, в което се оглеждат чудни картини, като награда за преодоляна самота.

shadow-of-its-shadow

#Solitude

The Power of Now

Има моменти, когато усещаме себе си в прегръдката на живота. Струва ни се, че върху нас се разлива неуловимото спокойствие на въздуха. Че виждаме усмивката на този специален миг…

Един миг-подарък, който можем да си позволим, ако сме събудили сетивата си. Той е в особената вътрешна притихналост на сърцето – мигът в неподвижна тишина.

Можем да търсим и преоткриваме отговорите непрекъснато, защото това е случването на света около нас. Упражняваме се да бъдем концентрирани върху Същността. Да бъдем „тук и сега“ и да се свържем със себе си.

Подобно на играта на слънчевите зайчета, това винаги предизвиква усмивка, защото в играта е нашият красив момент на изненада. Една игра, стара като света, в която заблестява синхроничното присъствие на обстоятелствата – светлината, огледалото и отражението. Играейки, усещаме нейният ритъм. В нея има скорост и сила. Тя е блясъкът на истината, пристигащ с бързината на инсайт. Внезапното разбиране, което осветява уникалността на момента. Безусловното доверие към инстинкта на сърцето.

Да играем с измеренията на времето е радост, която се появява мигновено и изпълва живота във всичките му форми. Тя е в краткото блаженството на себеоткривателството, след което всичко сякаш се подрежда точно както трябва.

Тук и сега е личното ни пътуване в безкрайността като поредица от мигове в прорезите на време-пространството. Едно пътуване като низ от сладки моменти, когато наистина обикваме себе си.

“When you realize that eternity is right here now, that it is within your possibility to experience the eternity of your own truth and being, then you grasp the following: That which you are was never born and will never die. . . ”

Joseph Campbell, Thou Art That: Transforming Religious Metaphor

Goodward

John William Godward, When the heart is young, 1902, Detail