ТЯ

Selene

BENEDETTO GENNARI CENTO (1633 – 1715), DIANA AND ENDYMION

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл  Густав Юнг

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата“, в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима“? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима“. Съответната фигура в несъзнаваното на жената нарекох „анимус“.

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред  „анима“. Изпивах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнане – и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност – написаното не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма“ се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!“

Постепенно се научавах да разграничавам своите собствен мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: Това е вярно, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етап. Защо е това унижение?“…

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се обръщах към анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън. …

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията. Мисля си за думите на Гьоте „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“  („Фауст“, част първа)

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ, (1961), “Спомени, сънища, размисли” (стр. 178 и фрагменти от гл. “Сблъсък с несъзнаваното”)

Advertisements