ОТВЪД ТЕРАПИЯТА

michael_parkes_swan_lake2

Michael Parkes, Swan Lake

Без да броди по света, човек може да опознае целия свят. Без да поглежда през прозореца, може да види небето. Колкото по-надалеч отива, толкова по-малко узнава. 

Лао Дзъ

Простотата не е просто недостижим идеал; тя не е нещо, което звучи хубаво, но на практика е неприложимо и неуместно. Това е качество, което израства заедно с личностното осъзнаване и от съзнанието за безкрайните потенциални възможности на вътрешния живот. Разумът може да бъде “убиец на реалността”, както казва източната мъдрост. И действително, нечий разум може да бъде така погълнат от заплетените детайли на конкретна карта, че да загуби от поглед целостността и автентичните ценности. В този случай, разумът е враг на истината и служи само за превратно тълкуване на настоящите проблеми с маса смущаващи и ненужни детайли.

И все пак, разумът може да служи като инструмент на Висшия “Аз”, когато връзката между тях е силна и непрекъсната, когато тялото наистина се превръща в превозно средство на душата. Само тогава той помага да се освети иначе бездънната реалност на живота и индивидуалната съдба в нейните възможно най-реални очертания.

Качеството на всеки терапевтичен диалог е повлиян от много фактори, но несъмнено сред най-важните са способността за дълбока концентрация и житейските идеали на консултиращия. Неговата безпогрешна интуиция е вълната, която се слива с невидимото енергийно поле и долавя аурата на тази дисхармония непринудено и безболезнено. Въпреки, че личността може да осъзнава донякъде същността на проблема, това е само върхът на айсберга. Случващото се е като драскотина по повърхността, в сравнение с цялата сила на съответния период от развитие и съзряване на Аз-а. Дълг на терапевта е да обясни и извади това значение и смисъл, и да помогне за пренасочване на вниманието към извършващия се основен процес.

Юнг нееднократно е посочвал в своите трудове, че това, с което нямате съзнателен контакт, ви се случва като “съдба”. То изглежда, че ви се случва, но всъщност вие не поемате никаква отговорност за това или не признавате участието си в изявата му. Колкото по-силен е контактът на личността с вътрешния  живот, толкова повече може да ви предложи и психотерапията – не някакъв сюрприз, начин да управлявате съдбата си, или подобно на рецепта от готварска книга – нещо, което да нахрани моментния глад. Тя е по-скоро средство за дълбинно разбиране на етапите на себеразвитие, които трябва да приемем и да използваме като благоприятна възможност за личностна трансформация. Това разбиране трябва да се случи във вътрешния свят на клиента и да му отвори очите – отвъд сетивата и триизмерната реалност.

Улавянето на силуета на тази простота; нишката, която свързва причината и следствието, здравето и болестта, миналото и бъдещето е най-важния момент в терапевтичния контакт. Той трябва да бъде разпознат и от двете страни. Именно тогава се случва това прищракване на механизма, измерващ времето и пространството в диалога. Тогава и само тогава сме на път да видим цялата картина, а не само нейните кодове. Отваряйки широко портите на страданието, всъщност отхвърляме фатализма и приемаме да излекуваме съдбата. Проглеждаме и наистина виждаме.

Advertisements

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

RemOsuznavane

Андрей Ремньов, Осезание, 2009

Тази класическа приказка се разказва във всички древни култури. Историята на Златното момиче ни води към универсалната мъдрост, закодирана чрез символния език в паметта на вселената. Можем да търсим нейните корени в няколко посоки, но накрая винаги ще стигнем до едно и също място – енергията, която живее и се проявява в жизнения път на всеки от нас.

Както в изследванията на Клариса Пинкола Естес върху женските архетипи, така и в легендите и от Изток и от Запад, душата преминава през дълбок катарзис, през сенчестите гори на подсъзнанието, лута се в най-тъмната нощ съвсем сама. Тя се отправя към нищото беззащитна, прекосявайки необятни пространства. Среща се с ужасни чудовища и злодеи, но винаги оцелява.

Пътуването й е изпъстрено с непреодолими наглед препятствия, а врагове се оказват най-близките хора – бащата или завистливите сестри…  Подобно на Златното момиче, така и Психея (от гръцки – душа, ψυχή) от древногръцкия мит е мразена заради добротата и красотата си. Подложена на многобройни тежки изпитания от Афродита, майката на влюбения в нея Ерос, и сестрите си, които не приемат ставащото между двамата, тя получава помощ от боговете във всички критични моменти. Преминава през Долната земя, освобождавайки се от страха, за да продължи напред, без да мисли за цената, която ще се наложи да плати.

Старите легенди и творения са искри от архетипни енергии, част от играта за надмощие между светлината и тъмнината. В тях съперници на простосмъртните са самите Богове и природните стихии, и не е ли това пътят нагоре, който сме обречени да извървим. Неизменно стремяща се към себеосъзнаване, душата преодолява неувереността, илюзиите, заблудите и табутата, пропада многократно в бездната, но винаги успява да върне силата си. Това, което се очаква от нея е търпение, мъдрост, самообладание и безгранична любов.  Спасението идва винаги в последния миг, когато всичко изглежда безнадеждно или безвъзвратно погубено. Всъщност не – идва в блестящи царски доспехи. Нито жабата е жаба, нито звярът е толкова страшен. Всички чудовища могат да бъдат опитомени и трансформирани с постоянство и търпение – нито по-рано, нито по-късно.

Поредността на изпитанията при Златното момиче предполага преминаване през червената вода, след нея през синята, зелената и черната. Но заради обичта, с която тя обгрижва всички жаби, змии и гущери, магьосницата решава да й спести нови тегоби. Точно накрая и преди окончателното избавление, изоставеното от баща си дете получава инструкция да се потопи в златната вода, което и ще преобърне съдбата му. Погледнато от перспективата на фините нива на съществуване, тази приказка илюстрира фазите на изчистване, зареждане и защита с пранична енергия. Златната прана носи не само най-добрата защита, но и най-високата вибрация на живота. Истинската защита не е нещо изкуствено създадено, солидно или неразрушимо. Тя е силата, с която заявяваме автентичната си същност и неуязвимостта към всяка атака, тя е преодоления и добре забравен страх. Затова идва и винаги последна – като награда, и като благословия за невинността и смелостта да се заявим.

VENI, VIDI, VICI

caesar-adolphe-yvonAdolphe Yvon (French painter), Caesar, 1875

Гай Юлий Цезар започва военното си обучение през 69 г. пр. Хр. на възраст, на която най-прочутият завоевател Александър Велики вече е владеел обширни територии в Азия и североизточна Африка. Неудовлетворението, което римският император изпитва от този факт е само един кратък момент през годините на изкачване към върха. Изминавайки пътя на велик пълководец и император, той се превръща във фигура-символ, вдъхновяваща държавници, оратори, военни и политици както в миналото, така и днес. Еволюцията на победителя  в различните исторически епохи има своята уникална траектория, характер и мисия. Той е не просто въплъщение на завоевателя или енергия на неустоимо въздействаща харизма. Той е пътят към невъзможното.

През май 47 г. пр. Хр. , след историческата победа над Птолемеевите войски в битката при Нил, на Гай Юлий Цезар му се налага да се раздели с разкоша, на който се наслаждава по това време. Този триумф е повратна точка и в отношенията му с Клеопатра, чийто статут на владетелка на Египет, той официализира веднага след това. Цезар и Клеопатра ознаменуват победата си в Александрийската гражданска война с пищна триумфална процесия от 400 кораба по река Нил. Те никога не се женят, тъй като римският закон позволява брак само между римски граждани. Въпреки обстоятелствата, връзката им най-често не се определя като прелюбодеяние.

KleopatraVivien

Vivien Leigh in “Ceaser and Cleopatra”, 1945

Именно през май 47 г. пр. Хр., напускайки за известно време вече бременната Клеопатра, Цезар се отправя за Сирия и само с три легиона завладява земите на цар Фарнак II-ри в битката при Зела – провинция в северните райони на днешна Турция. Историята не познава по-кратко, съдържателно и едновременно категорично описание на победа във военна операция като това, което Цезар изпраща в писмото до приятеля си Гай Матий в Рим. Както свидетелства Плутарх в своите „Изречения на царе и пълководци“, римският император е повече от лаконичен и написва само три думи: дойдох, видях, победих.

Независимо от своята краткост, легендарната латинска фраза VEDI, VIDI, VICI,  разкрива удивително дълбок контекст. Разнообразни употреби, многобройни цитати, пъстри символи и анализи в различни области на писаното слово, жонглират със смисъла и силата на нейното въздействие. Всъщност, духът на победителя е енигма, отразяваща едновременно неговото вътрешно състояние, но и овеществяването на голямата цел. Победата е само един мит – точка в безкрая на света. Уникалността на опита по пътя към нейното постигане – безценно лично откритие.

ДОЙДОХ… 

Преди да пристигнеш някъде, трябва вече да си бил там – в мислите си, със сърцето си, с душата си. Избирай най-краткия път и не се разпилявай. Подбирай ходовете си гъвкаво, защото пейзажът се променя бързо. Знай, че ти е нужна стратегия за справяне с несигурността. Движиш се в безкрайното поле от знаци по твой начин – тук няма верни и грешни отговори. Замълчи – бъди в образа, който преследваш. Превърни се в машина на времето и не изпускай момента на срещата. Поглеждаш от най-високата точка и вече си там, където ще ти се поклонят.

ВИДЯХ…

Можеш да се окажеш на точното място, ако преди това си нарисувал всичко във въображението си – до последния щрих на четката. Полирал си образа до блясък. Превърнал си го в кристална енергийна вибрация. Достигайки до дъното на мечтата, отговаряш предварително на всички възможни въпроси. Ти си този, който й придава смисъл, ти си виждащият, ти си в звука и символа, в цветовете и трептенията. Каквото и да решиш, ще бъдеш прав. Ти си това, което си. Сливането с висшия АЗ е пределното осъзнаване на реалността в това измерение. С очите си го виждаш отвътре.

ПОБЕДИХ… 

Преди да победи другите, истинският владетел подчинява най-напред инстинктите си. Не се отклонява от траекторията на интуицията, защото владее до съвършенство техниките за пределна концентрация. Единонасочената и балансирана като потенциал и качество енергия е изключително мощна. Тя е, всъщност, определението за Воля. Когато се работи с такава сила е необходимо да сме проследили целия процес – от причината за началото до самия край на последствията. Знаеш, че си реализирал мечтата, когато няма разминаване между чертежите, картите и гледката при пристигането. В такива моменти,  висшата интуиция се превръща в откровение – постигнал си невъзможното, предела, невидимата граница между две измерения. Затова и победата ти не е усилие, а самореализирало се пророчество. Тя е твоят вътрешен глас, ликуващ тихо:

ДОЙДОХ, ВИДЯХ, ПОБЕДИХ!   

gaius_julius_caesar_roman_emperor

Painting by Sophie Harding

ЗАКОНЪТ ЗА РЕЗОНАНСА

John_William_Waterhouse_-_Echo_and_Narcissus

John William Waterhouse, Echo and Narcissus, 1903

„Да обичаш един човек означава да го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог.“

Ф. М. Достоевски

Думата „резонанс“ има латински произход и буквално означава „връщам звука“. Ако дръпнете струната на едно пиано, започват трептения на всички струни, които образуват обертон на съответния тон, т.е. са от същия вид. Такъв е принципът, който се наблюдава и при радиовълните и приемника. Ако апаратът е настроен на средни вълни, то няма как да бъдат уловени дългите или ултракъсите. Законът за резонанса е закон за пренос на енергията – една вибрация пренася действащата в нея енергия върху всяко тяло със същата честота.

Подобно на гореописаните физични явления, и ние хората отговаряме и реагираме на сигнали, сходни с нашето вибрационно поле. Велики мислители и философи размишляват върху това „чудо“ на живота и открай време задават въпросите, върху които и ние днес умуваме. Каква е връзката на човека с биосферата на Земята? Каква е връзката му с Бог? Каква е връзката ни със самите себе си?

Което си прилича, се привлича и подсилва. По-силното доминира над по-слабото и го прави свое подобие. Всеки може да привлече само неща, които отговарят на моментната му вибрация. Така поведението определя отношенията.

В синхрон с терминологията на Юнг и теорията му за сянката, е и този закон, според който човек възприема само онези области от реалността, за които притежава съответните способности и качества да влезе във взаимодействие. И тъй като нашите физически тела са обгърнати от няколко фини обвивки, те също реагират като привличат или отблъскват сигнали от околната среда. Тези реакции са част от енергийно-информационното поле, в което живеем и са свръхсетивни. Именно поради действието на мощни физични сили, ние можем да видим и осъзнаем много повече, но всъщност виждаме и осъзнаваме само отделни проявления на действителността.

Добра илюстрация на закона за резонанса са книгите и филмите. Вероятно на мнозина се е случвало да се върнат към свое любимо четиво, и да видят нови детайли и внушения в текста. Книгата е същата, но ние сме се променили. Така е и с филмите, чрез които преживяваме отново чувства и спомени. По същия начин и хората, които срещаме са “повикани” от самите нас, но не го знаем. Законът за резонанса осветява нашата същност и разкрива само феномените, които можем сами да декодираме. Ние можем да сме щастливи само с това, което приемаме и разбираме.

Случващото се наоколо е отражение на вътрешния ни свят. Човек “преживява” тези области на реалността, с които е способен да влезе в резонанс. Собственото ни електромагнитно поле, привлича, приема и осъзнава сходни и съответни обстоятелства, събития, послания или емоции. В обкръжаващата ни действителност е всъщност и отговорът на всички наши въпроси, защото в хода на взаимодействията си филтрираме и задържаме това, към което имаме афинитет. Нашите мисли и чувства са като невидим магнит – те създават специфичната духовна атмосфера, както и аурата на успех или провал.

Стремежът към цялостност и приемането на повече от една гледни точки е мъдър подход. Тогава и само тогава, ние съзнателно ще се насочим към преосмисляне и осъзнаване на по-дълбоките нива на интерпретация на реалността и себе си. Ако гледаме през призмата на самопознанието, би трябвало всъщност да сме благодарни за многообразието, с което се сблъскваме, защото това ускорява израстването на личността. Разбирайки ясно генезиса на нашите и чужди реакции, ние постепенно се научаваме да гледаме на живота по-скоро като на калейдоскоп от възможности, отколкото като заплаха за целостта ни. С времето, пред погледа ни ще се открива един напълно нов свят. Всички желания и стремежи ще се осъществят, когато сме напълно готови за тях и започнем да излъчваме подходящата честота.

В нас трепти един невидим компас, насочващ стрелките на живота към хармония или хаос. Изборът е само и единствено наш. Без вътрешна готовност, всяко търсене е безсмислено. Това, от което наистина имаме нужда, само ще ни намери, защото сме потопени в съвършен, здрав, хармоничен и щастлив живот, но можем да осъществим в себе си само толкова от него, колкото е в състояние да обхване съзнанието ни. Да “обхване” означава да “повярва”. Само вярата ни може да ограничи или умножи изобилието и щастието, които допускаме в живота си.

Сънувайте с отворени очи

“Това е първото нещо, което трябва да научите – да не търсите. Когато търсите, вие сте страничен наблюдател, докосвате се само до повърхността на нещата. На въпроса, дали има или няма Бог, или истина или реалност, или както искате го наречете, никога не може да получите отговор от книгите, или от свещеници, философи и пророци. Никой и нищо не може да отговори на този въпрос, освен вие самите. Този отговор трябва да бъде вътре във вас. Незрелостта обитава пълното неведение относно това кои сме ние. Да разберем себе си е началото на мъдростта. “

Джиду Кришнамурти

kinukovoal

By Kinuko Y. Craft, Japanese painter and illustrator

Според толтеките повечето хора живеят в своеобразен сън. С течение на годините, те материализират мисли и чувства, предразсъдъци и нагласи, представи и очаквания. В този кръговрат, изкушението непрестанно да се тълкува, квалифицира и оценява настоящето е абсолютно непреодолимо. Така изчезва (да я наречем) „първоначалната” реалност и на нейно място се появява един имагинерен свят. Дон Мигел Руис нарича това „сънуване”. Сънят е светът, който сами създаваме или този, за който мечтаем и искаме да разберем. Това е сънят на нашия ум. И той е нещо, което можем да моделираме безспирно, по собствено желание.

А знаем ли наистина, за къде пътуваме?

Всеки живее в своя разказ, в своята голяма и важна история или красив мит. Мислим за живота си като за шедьовър, но не е ли той пътуване през пъстрия вернисаж на показна суета? Мислим за срещата на нашия свят с този на толкова много хора, а не винаги знаем къде е пресечната им точка. Ако ние сме този художник и добре подберем цветовете и техниките, ще нарисуваме красиви картини и ще се усмихнем на голямото кристално огледало. Но, всъщност, само чрез поход навътре, пътувайки към душата, те ще оживеят в нетленната истина.

И денем, и нощем, ние сме в танца на собствената си илюзия. Не спираме да „пътуваме“. Именно по време на нощния сън се разгръща чудесната мечта-изследване на мита за себе си. Живот в два свята… Подобно на алхимиците, всеки нов миг извлича от есенцията в сърцето личната ни истина. А когато един ден наистина се събудим – разбираме, че сме осъзнали посоката. Осъзнали сме кои сме. Пристигнали сме в измерението на душата.

Сънувайте.

Пътувайте.

И се върнете.

 

Говори чрез сърцето

sorrow

Въпреки, че в известен смисъл всички сме затворници на езика при предаването на вътрешния си опит, ще е добре да си дадем сметка, че дори и най-добрия изказ е една променяща се форма на изкуство, чрез която разкриваме преживяванията на сърцето. Точно поради ограниченията, които езикът има, ние можем да използваме напълно свободно креативността си, за да изразим себе си и едновременно с това да изпратим послание до другите. Да бъдеш отворен е всъщност начин да се свържеш с всеки, и това често е една богата и вълнуваща емоция.

Когато страховете задушават чувствата, ние не сме в състояние да развием рефлекса на справянето с тях по един смислен начин. Подобно на неизползван мускул, нашата способност да изразяваме емоции, би могла да атрофира с течение на времето. Чувстваме се неловко и дискомфортно, когато се опитваме да признаем факти или изразим себе си автентично. Точно в терапевтичните групи за личностно развитие, ние можем да си разрешим да преживеем отново и да дискутираме свободно и в защитена среда всички проблеми, които ни вълнуват. Самата група, с нейното многообразие и пъстрота на гледните точки, ще разшири нашето собствено осъзнаване и разбиране за емоциите, които не ни дават покой.

lotus
Ние сме това, което сме осъзнали и което можем да изразим; ние сме тези, които определят какъв е смисълът на всичко; ние винаги имаме какво да споделим с другите. Всеки от нас би могъл да поеме лична отговорност и да прояви смелост – независимо дали става въпрос за реалния живот или за работата ни в такава група. Когато споделяме смисъла, който влагаме в житейските си препятствия или успехи, ние говорим по най-добрия и автентичен начин за себе си – със сърцето и ума.

mak
Колкото по-често правим това, толкова по-склонни ще бъдем да прекарваме времето си по начин, който ни помага да се отнесем творчески и конструктивно с важните неща от живота.