БЕЛИТЕ ЛИЛИИ

White_Lillies_parkes

Michael Parkes, White Lilies

Богата е символиката, свързана с бялото цвете. Още от древна Персия, Гърция и Рим, както и в християнската образност, лилията е символ на чистотата, смирението, красотата и плодовитостта. Но със своето изящество и нежност тя също така е и знак за величие и божествена природа. Нерядко бялата лилия е била в косите на царските особи като символ на особени привилегии, възвишеност и мъдрост. Деликатността на това цвете е същностна за неговата сакрална автентичност.

Подобна крехкост притежават хората, които искат да бъдат себе си и да пристъпят към другите с флага на истината. Поради особеностите на характера си, те понякога се чувстват несигурни и трудно приспособими. Възможно е да пострада самоуважението им, или да останат за дълги периоди напълно неразбрани и недооценени. Присъщата им скромност не ги поставя в “светлините на рекламата”. Към днешната статия ме връща един случай, свързан с ниска самооценка. Често хората не могат да се начудят, откъде биха се взели тези съмнения в един млад човек, когато всичко в него и около него крещи, че е обречен на успех.

Самооценката е една от най-важните личностни характеристики, а корените на сериозните емоционални кризи, както и на нашите успешно реализирани проекти имат своя зародиш още от детството. В най-ранна възраст започва формирането на първичните способности – тогава се научаваме на полезни механизми за преработка на информацията от външната среда, формираме поведения, които са белег за емоционална интелигентност или обратното –  не развиват чувствителност към заобикалящия свят. Важно е и възпитанието, което получаваме от родителите си – техните подходи към нашите грешки и несъвършенства, начинът, по който учим, моделите на нашите бащи и майки и характеристиките на тяхното партньорство, приятелския кръг и взаимоотношения с по-тесния социален кръг.

При толкова много информационни и образователни кампании, свързани с ранното развитие и родителството, сигурно всички ще се съгласят, че най-важно за самооценката като пораснем е да сме получили достатъчно обич и нежност в детството, безусловно приемане и топлота от страна на родителите ни, да сме „попивали” от един здравословен и цялостен модел за женска и мъжка роля. Дали още от първите месеци след раждането е била стимулирана спонтанността и естественото желание на всяко дете да експериментира, изучава, пробва, и дори да разваля, за да види какво има вътре? Не винаги можем да намерим отговор на такъв въпрос. Този изследователски инстинкт е важен и показателен за способността да се адаптираме към един променящ се свят в по-късна възраст. Усещането за успех и външното признание, но и много други фактори наред с тях ни дават увереността, дълбокото и позитивно  чувство за реализация, а от там и удовлетворяващата оценка от значимите други и самите нас.

Самооценката е най-високия стълб на личността – тя е есенцията, каймака, най-синтезираният и комплексен индикатор за нашето състояние и здравето ни дори. Как мнението на околните влияе върху нас и до каква степен регулира самоприемането, е въпрос, третиращ междуличностните отношения в една схема на взаимен контрол – доста разпространена като нагласа и начин на мислене. Имайки предвид динамиката в съвременния свят, такъв модел сякаш още по-здраво се вкопава в комуникацията между хората. Общата несигурност на живота ни кара понякога да се страхуваме и самоограничаваме. Състезанието и конкуренцията като път към постигане на своето, изтощават и “най-силните”, могат да претопят вдъхновението, да ни превърнат някак учудващо лесно в „бързи и яростни“.

Както казват специалистите по невролингвистика „картата” не е „територията”.  Т.е. всеки от нас има различен прочит на събитията и хората, с които сме свързани по един или друг начин. Човек мисли и действа въз основа на личната си „карта”, а картите, които създаваме имат своята ценност в зависимост от контекста, но и от вътрешния ни потенциал. Нищо и никой не съществува изолирано – всичко е свързано и е в някаква конфигурация, която може винаги да бъде променена. Или както намеква жаргонът – няма провал в общуването, има само обратна връзка! Така че, всичко, казано или направено от някого в определена ситуация може да  породи нова реалност.

Ако разглеждаме общуването между хората през тази призма, не би трябвало да се грижим особено за мненията и впечатленията на другите, тъй като те също боравят със свои „карти” и мнението им отразява състоянието на света, който обитават. Това е тяхната емоция, и тя може и въобще да не ни засегне, ако се научим да мислим системно. Или както казва Дон Мигел Руис, добре е да се научим да не приемаме нещата лично – една висша форма на егоизъм, сякаш всичко е „за мен”. Хората действат и предприемат различни стъпки и това си е само тяхна работа.  Те могат да носят позитивен заряд или да са не съвсем добронамерени – а ние бихме могли да изберем до каква степен и дали въобще да се съобразим с тези послания. И когато изберем да сме относително независими – тогава имаме и по-голям шанс да съхраним самооценката си. Само тогава можем да поддържаме нивото на самоуважение достатъчно високо, защото сме цялостни, спонтанни и открити.

Изтокът от векове се опитва да обясни на Запада, че е почти невъзможно наистина да се знае точно каква е „реалността”. Да, всяка истина е не само относителна, но и временен поглед върху “територията”. Но вие ще попитате какво общо има всичко това с емоциите, самооценката и самоуважението, с мнението на другите и как то ни касае?

Например, ако имаме различия с човек от близкото обкръжение или пък ни атакуват по неприемлив за нас начин, имаме няколко избора. В такива конфликти, самочувствието и настроението биха могли да пострадат. Но един от подходите, който можем да изберем ще пощади самооценката ни. Опитайте се и вие да експериментирате със себе си – приемете, че в момента човекът срещу вас е разстроен от нещо, възникнало в предишен момент и това изкривява неговата „карта”, помислете как да  поставите нещата в някаква друга перспектива и ще видите, че така те биха имали съвсем друго развитие. Овладейте се и опитайте да демонстрирате уважение и дистанция едновременно, независимо от това, че ви идва да кажете остри думи в отговор.

Друг възможен подход би бил да зададете уточняващи въпроси. Това ще ви подари малко време като същевременно свали градуса на напрежението. Внасянето на „покана” за размисъл ще разсее тъмните краски, хвърляйки повече светлина върху картината.  За да разберете чуждата територия, вие трябва да настроите по-прецизно своите сензори и да уловите реалността на събеседника, да се опитате да влезете в нея по-осезаемо. От една страна ще се отворят нови възможности за взаимно учене, а от друга, ще се промени комуникацията и истинското разбиране за света на другите, който нерядко е необяснимо различен от вашия.

Всеки има своето специално убежище и може да позволи само на отделни хора да пребивават в него. Така че, когато уважаваме личното пространство на близките ни, много е възможно и те да започнат да правят същото с нашето. Това “поставяне на граници”е всъщност начин да се погрижим за територията си, да извършим необходимото за стабилизиране на емоционалното си състояние, да повишим удовлетвореността от своите ежедневни постижения, което от своя страна автоматично ще нормализира нивата на самооценката.

Още по-ценно ще бъде да се научим да приемаме, че всичко се променя и да не се съпротивляваме на това.  Споровете и неприемането на чужда позиция са плод на твърдото отстояване на някакви наши собствени убеждения и стил, които можем да огъвкавим. Промяната съхранява Аз-а. Тя го трансформира и развива, или както често се цитира  Абрахам Маслоу – върхът в развитието на една личност е „способността й за самоактуализация”. Тази динамика е привилегия на високата самооценка, вътрешния локус на контрола и увереността на човека в своята способност да създаде качествено нова реалност, да твори и експериментира.

Идеята за трансформация на нагласите е от ключово значение за оцеляването ни. Така стигаме отново до промяната и до работата върху собственото пространство –  само тогава ще се извърши и истинското обновяване на света около нас, брилянтно изказано преди много десетилетия от Махатма Ганди. Познаваема ли е непрекъснато променящата се реалност, можем ли да избегнем стреса и изпепеляването? Работата с приказките, притчите и древната мъдрост е само едно от предимствата на метода на позитивната психотерапия. Със своя богат и красив изказ, те лесно се превръщат в мощен отключващ механизъм за психологическа интервенция именно чрез диалога между култури и контексти.

Времето и събитията, както и емоционалният им отзвук в нас, са важен индикатор за значението и смисъла, които им придаваме. Нашата вътрешна сила може да зависи от тях. Но преди това има нещо друго, и то е в основата на способността сами да сътворим мечтата. Как да се случи така, че да не се окажем в примката на времето и обстоятелствата? Можем ли да ги „посрещнем” и контролираме? Огледайте се наоколо и се запитайте дали ви харесва това, което виждате, защото то е проекция на собствената ви същност. За да го промените, ще трябва да започнете от себе си. Сега…

Advertisements