АЙСБЕРГЪТ

Sigmund_Freud_LIFE

Днес честваме 160 години от рождението на Зигмунд Фройд. Многостранни и противоречиви коментари и анализи може да породи идея, която е направила истински пробив в научната теория. Такъв е случаят и с Фройд – създателят на психоанализата и тристепенната структура на личността.

С терминът „психоанализа“ се обозначават теории и методи, използвани за обяснение на несъзнателните асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и законите, според които функционира личността. Тази вълна в научните среди през последните десетилетия на XIX век е свързана с името на виенския лекар от еврейски произход Зигмунд Фройд (1856-1939). Макар преобладаващите психоаналитични школи да се различават, повечето от тях подчертават силното влияние на несъзнателните елементи като регулиращи проявленията на характера.

“ID – ЕGO – SUPEREGO” или “ТО – АЗ – СВРЪХ-АЗ”. Още в „Тълкуване на сънищата“ (1900), Фройд постулира, че тези три елемента (Id-Еgo-Superego) не са анатомични структури на мозъка, а по-скоро психични процеси, които управляват мислите, чувствата и поведението на човека. ТО (Id) е в директна конфронтация със СВРЪХ-АЗА (Superego). По думите на самия Фройд: „То е тъмна, недостъпна част от нашата личност, малкото, което знаем за него, имаме от нашето изследване на работата на съня и конструкцията на невротичните сипмтоми, и повечето от това е с негативен характер и може да бъде описано само в контраст на Егото. Ние се доближаваме към Ид с аналогии: ние го наричаме хаос, котел пълен с много възбуда… Пълно с енергия простираща се от инстинктите, но няма организация, не показва никакво колективно желание, а само борба да си докара удовлетворение на инстинктивните нужди, уважавайки спазването на принципа на удоволствието.“ (Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933)

Structural-Iceberg

То е еволюционния аспект на Аза (Ego), който придобиваме още при раждането, но части от него се развиват и променят в процеса на развитието на личността. И още: „То“ е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода, секс и агресивни импулси. „То“ е неморално и егоцентрично, управлявано на принципа на болката и удоволствието; „То“ няма чувство за време, напълно нелогично, първоначално сексуално, инфантилно в своето емоционално развитие и не приема „не“ за отговор. Разглежда се като резервоар на либидото или „любовната енергия“. (Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“)

Ego-то или Aзът обхваща тази организирана част от личностната структура, която включва защитни, перцептивни, интелектуално-когнитивни и поведенчески функции. Осъзнатите чувства пребивават в Еgo-то, макар не всички негови операции да са съзнателни. Според Фройд: „Егото е тази част от Ид-а, която е била изменена от директното влияние на външния свят… Егото изобразява това, което може да бъде наречен разсъдък и разум, в противоположност на Ид, което съдържа страсти… Ид е като ездач на седло, който се стреми да удържи превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездачът се опитва да го направи със своята собствена сила, докато егото използва взети назаем сили.“ (Фройд, Аз и То(1923))

В теорията на Фройд, Азът има посредническа роля между „То“, „Свръх-аз“-а и външния свят. Неговата задача е да намери баланса между примитивните нагони и реалността докато задоволи и двете страни: „То“ и „Свръх-аз“-а. Неговата главна загриженост е да позволи на някои от желанията на „То“ да бъдат изразени, но само ако последствията от тези дейности не са заплаха за безопасността и целостта на Аза. Доколкото психичното развитие предполага процеси на непрекъсната интеграция и дезинтеграция, движещата сила на Аза и отношенията с То (като елемент на сянката), са от решаващо значение. Те се проявяват директно на много нива, но и в нашите избори върху континуума „Здраве – Болест“.

Свръх-азът“ (Superego) обхваща този пласт от личностната структура, която не е изцяло несъзнателна, и включва индивидуалните его-идеали, духовни цели и други психични феномени (най-общо наричани „съвест“). Свръх-азът критикува и забранява неговите или нейните инстинкти, фантазии, чувства или действия. С него се означават всички норми на поведение, табута, ограничения (вкл. културни), които регулират поведението и придават импулс Ид-а (То). Свръх-азът е носител на социалната компонента в човешкото поведение и изпълнява основно функции за връзка с глобалните ценности, околния свят и общностите, с които човек си взаимодейства в хода на своята еволюция.

В „Тълкуване на сънищата“ Фройд разглежда универсалната склонност на сънищата да „образуват нови цялости“ от отделни елементи, „които ние бихме държали разделени в будното си мислене“.  Сгъстяванията, изместванията и символизациите, характерни за психичните процеси по време на сънуването, се отнасят до начин на мислене, при който законите на формалната логика нямат място. Фройд отдава дължимото и на поезията и митовете, като изтъква различията с вторичния процес, управляван от законите на логиката.

В началото на ХХ век, въпреки протестите на водещи виенски психоаналитици като Алфред Адлер, Юнг става всепризнат лидер на движението и очевиден наследник на Фройд. Разривът в отношенията между Юнг и Фройд настъпва през 1912 г., поради недоволството на Фройд от посоката, която поемат идеите на Юнг. Той приема, че в колективното несъзнавано се съдържа опитът на всички наши предци, на цялото човечество, а неговите компоненти са архетипите, които в същността си са генетично заложени в мозъка. Според него, ако те не бъдат извадени на светло и не бъдат осъзнати, то завинаги ще си останат подтисната структура и част от невидимата част на айсберга.

Въпреки многобройните противоречия и конфликти в психоаналитичните общности, работата върху подсъзнанието и цялостното му въздействие върху структурата на личността е основна линия в теорията и терапевтичната практика на Фройд. Това се онагледява прекрасно и от редица сучаи, с които научната литературата от онова време изобилства. Ето два от тях.

Една от интересните и противоречиви фигури в обкръжението на Зигмунд Фройд е принцеса Мари Бонапарт – френска авторка и психоаналитик. Именно във връзка с нейния случай (фригидност), по времето, когато тя е била негова пациентка, Зигмунд Фройд отбелязва: “Най-големият въпрос, на който не е отговорено и на който аз все още не съм намерил отговор, въпреки моите тридесет години изследване на женската душа, е “Какво иска жената?”. Тя е в близки контакти и със съпругата му Марта, която остро е критикувала работата и теорията на съпруга си. С богатството си Мари Бонапарт спомага за популярността на психоанализата и прави възможно бягството на Фройд от нацистка Германия.

Друг известен случай, който илюстрира дълбоката връзка на патологичните симптоми с несъзнаваното, вкл. колективното несъзнавано е този на Анна О. Анна О. всъщност се казва Берта Папенхайм и е австрийска еврейка феминистка, лекувана от д-р Бройер от тежка кашлица, парализа в дясната част на тялото, смущения в зрението, слуха и говора, както и халюцинации и загуба на съзнание. Макар и диагностицирана с хистерия, Фройд заключава, че болестта й е резултат от мъката, породена от болестта на баща й, който по-късно умира. Произведението „Изследвания върху хистерията“, написано от Бройер в сътрудничество с Фройд третира не само клиничните симптоми и тяхното лечение, но и тяхното дълбинно и холистично разбиране и интерпретация в структурата на личността и влиянието на подсъзнателните следи.

Всяка травма е резултат от неудоволствено преживяване, невписващо се в разбиранията на дадения човек за действителността. Осъзнаването на дълбокия смисъл на симптомите може да доведе до тяхното изчезване. Това води до освобождаване на емоциите, което елиминира и необходимостта от наличие на външен израз на соматично ниво. Тези разбирания на Фройд за корените на болестта задават отправна точка в развитието на науките за човека и днес. Те ще продължават да обогатяват своя обяснителен арсенал, включвайки в него все по-широки интердисциплинарни контексти.

“Ние не се избираме случайно един друг. Ние срещаме само тези, които вече съществуват в нашето подсъзнание.”

Зигмунд Фройд

FreudJung

Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Карл Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци, 1909 г.

 

Advertisements

ТЯ

Selene

BENEDETTO GENNARI CENTO (1633 – 1715), DIANA AND ENDYMION

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл  Густав Юнг

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата“, в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима“? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима“. Съответната фигура в несъзнаваното на жената нарекох „анимус“.

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред  „анима“. Изпивах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнане – и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност – написаното не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма“ се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!“

Постепенно се научавах да разграничавам своите собствен мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: Това е вярно, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етап. Защо е това унижение?“…

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се обръщах към анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън. …

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията. Мисля си за думите на Гьоте „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“  („Фауст“, част първа)

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ, (1961), “Спомени, сънища, размисли” (стр. 178 и фрагменти от гл. “Сблъсък с несъзнаваното”)