VITA NUOVA

Dante_and_Beatrice_(Osterely)

Carl Wilhelm Friederich Oesterly, Dante and Beatrice, 1845

Данте описва този просветлен миг в своята VITA NUOVA (“Нов живот”) – мигът, когато зърнал Беатриче, мигът, който го превърнал от обикновен човешко животно в поет… Бил поразен от онова, което Джеймс Джойс нарича естетически унес. Това е началото на духовния живот, както ни казва Данте в началните страници на тази очарователна книга: “Духът на моите очи: “Съзираш насладата си.” Духът на живота в моето сърце рече: “Съзираш повелителя си.” А духът на моето тяло рече: “Сега ще страдаш.”

Престижът, социалните взаимоотношения, сигурността – всички тези потребности изчезнали. Беатриче била крайчецът на един загадъчен лъч, който идва от дълбините на вселената. Когато Данте последвал този лъч, той го отвел до самия престол на световната загадка (както се изразявала тя в културата на Данте), а именно Троицата.

И тъй, най-напред трябва да откриете коя е движещата сила във вас. Разбира се, тя ще ви движи на нивото на човешко същество. И би трябвало да се движи по начин, подходящ за вашия житейски етап. Трябва да се научите да разбирате какъв е архетипът на вашия житейски етап и да го изживявате. Опитът да изживявате архетипа на етапа, който е останал зад гърба ви, е една от основните причини за невротичните разстройства. Говорих вече за четирийсетгодишните дечица, които ридаят върху фройдистката кушетка. На тях им липсва увереност в собствената преценка и винаги търсят авторитети.

Откриваме този проблем и при човека, който се мъчи да се задържи в своя апогей. Животът му вече клони към заник, но той си мисли, че още е в зенита си. И тъй, както видяхме този човек тръгва на риболов. Е, един мъж в края на шейсетте си години би трябвало да улови нещо по-добро от пъстърва – поне една-две русалки. И той го знае.

Когато носената от вас маска се пропука, когато изгубите вяра в нея, може да получите регресия в душата си на който и да било етап от живота. Когато едно цяло общество изгуби своята образност, то може да се озове в онова, което се нарича “пуста земя”… Ние се лутаме, и не съумяваме да задействаме света, в който живеем. Това е задачата на съвременния поет и творец…

Когато отъждествите живота си със съзнанието, ще откриете, че тялото може да си отиде. Това е голямата криза на пълнолунието. Именно това е кризата, която Данте твърди, че е изживял на трийсет и петата си година; това е видението на “Божествена комедия”, в което цялата вселена – в неговия речник – става проявление не толкова на съзнанието, колкото на любовта. Той се отъждествява с онази любов, онази благодат, която произлиза от трансцендентния престол и се проявява в прекрасните носители, един от които е и Беатриче…

И тъй, казвам, че начинът да откриеш своя мит е да откриеш своята страст, своята опора и да знаеш в кой етап от живота се намираш. Проблемите на младостта не са проблеми на старостта. Не се опитвайте да изживеете живота си прекалено бързо. Тази работа – мъдростта – трябва да дойде постепенно.

Джоузеф Кембъл, “Пътища към блаженството”, Личният мит

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

RemOsuznavane

Андрей Ремньов, Осезание, 2009

Тази класическа приказка се разказва във всички древни култури. Историята на Златното момиче ни води към универсалната мъдрост, закодирана чрез символния език в паметта на вселената. Можем да търсим нейните корени в няколко посоки, но накрая винаги ще стигнем до едно и също място – енергията, която живее и се проявява в жизнения път на всеки от нас.

Както в изследванията на Клариса Пинкола Естес върху женските архетипи, така и в легендите и от Изток и от Запад, душата преминава през дълбок катарзис, през сенчестите гори на подсъзнанието, лута се в най-тъмната нощ съвсем сама. Тя се отправя към нищото беззащитна, прекосявайки необятни пространства. Среща се с ужасни чудовища и злодеи, но винаги оцелява.

Пътуването й е изпъстрено с непреодолими наглед препятствия, а врагове се оказват най-близките хора – бащата или завистливите сестри…  Подобно на Златното момиче, така и Психея (от гръцки – душа, ψυχή) от древногръцкия мит е мразена заради добротата и красотата си. Подложена на многобройни тежки изпитания от Афродита, майката на влюбения в нея Ерос, и сестрите си, които не приемат ставащото между двамата, тя получава помощ от боговете във всички критични моменти. Преминава през Долната земя, освобождавайки се от страха, за да продължи напред, без да мисли за цената, която ще се наложи да плати.

Старите легенди и творения са искри от архетипни енергии, част от играта за надмощие между светлината и тъмнината. В тях съперници на простосмъртните са самите Богове и природните стихии, и не е ли това пътят нагоре, който сме обречени да извървим. Неизменно стремяща се към себеосъзнаване, душата преодолява неувереността, илюзиите, заблудите и табутата, пропада многократно в бездната, но винаги успява да върне силата си. Това, което се очаква от нея е търпение, мъдрост, самообладание и безгранична любов.  Спасението идва винаги в последния миг, когато всичко изглежда безнадеждно или безвъзвратно погубено. Всъщност не – идва в блестящи царски доспехи. Нито жабата е жаба, нито звярът е толкова страшен. Всички чудовища могат да бъдат опитомени и трансформирани с постоянство и търпение – нито по-рано, нито по-късно.

Поредността на изпитанията при Златното момиче предполага преминаване през червената вода, след нея през синята, зелената и черната. Но заради обичта, с която тя обгрижва всички жаби, змии и гущери, магьосницата решава да й спести нови тегоби. Точно накрая и преди окончателното избавление, изоставеното от баща си дете получава инструкция да се потопи в златната вода, което и ще преобърне съдбата му. Погледнато от перспективата на фините нива на съществуване, тази приказка илюстрира фазите на изчистване, зареждане и защита с пранична енергия. Златната прана носи не само най-добрата защита, но и най-високата вибрация на живота. Истинската защита не е нещо изкуствено създадено, солидно или неразрушимо. Тя е силата, с която заявяваме автентичната си същност и неуязвимостта към всяка атака, тя е преодоления и добре забравен страх. Затова идва и винаги последна – като награда, и като благословия за невинността и смелостта да се заявим.

Анима и Анимус

eros

Lagrenee, Louis Jean Francois – Eros And Psyche

“Ти си слуга на това, от което се нуждае душата ти.”

Карл Густав Юнг

Текстовете на Юнг са като началото, от което тръгват всички истории. Това са истории за нашия вътрешен свят, намиращ се в непрестанно движение към себе си. Извън физическата реалност всъщност няма ВРЕМЕ – темпоралните му характеристики са само ориентир в ежедневния живот. Нищо не идва или си отива, нито е ново, нито е старо, всичко е едно и е навсякъде.

Юнг определя същността на Анима и Анимус като неразделни базисни основания за единството на въплътената душа. Два различни психични образа, произлизащи от единната архетипна структура на личността – жената в мъжа и мъжът в женската природа. Те са неизменно заедно. Бидейки подпрагови в своята динамика, могат само леко да надникнат в съзнанието ни. Приличат на скачени съдове – безсмислени един без друг, вечно търсещи равновесието на цялото. Съставляват унаследената същност на психиката и образците на поведение чрез силата на инстинкта.

Понятието за Архетип е сред най-старите идеи, обясняващи връзката между душата, психичните образи и инстинктите. Той е обителта, в която изпълняват дуета си Анима и Анимус. Техният съюз е не само част от невидимостта на айсберга, но и проявление на най-дълбоките основания на душата чрез актовете на поведението ни. Овеществява се чрез ритуалите, силния афект или любимата приказка, но може да избухне и при кризи на личността – като живо същество, едновременно неделимо и автономно от колективното несъзнавано.

Колкото по-силен е стремежът към съвършенство в душата на един човек, толкова по-осъзната е тя за архетипите, чрез които живее. Архетипното поведение е най-очевидно при индикации за вътрешен конфликт. Тогава егото, разкъсвано от безсилие, предава контрола към по-ниските октави – инстинктите. Когато е извън юздите на Аз-а, архетипът разгръща историята си, а ние трябва само да я прочетем правилно. Затова е и тъй притегателна силата на символите и метафорите. Ако образността е ярка, богата и подвижна се появява митът, който според Юнг е архетипна активност, придаваща смисъл на мощните несъзнавани процеси. Потапяйки се в тази вътрешна реторика, ние се опитваме да открием вярното послание, емоция или история, която един ден ще бъде разказана от първо лице. Виждаме Херкулес и Сизиф, Атина Палада или Афродита, Ерос и Психея или Двуликият Янус.

Архетипът приласкава в себе си всички пориви на СЯНКАТА, с които личността иска да живее, без да го знае. Тя разтърсва основите на „добре подредения“ Аз и го принуждава да се движи все по-бързо между противоположностите, за да ги осмисли.  Играта на Анима и Анимус е неизбежна в процеса на освобождаване от сенчестите настроения и мисъл-форми. От друга страна, когато съумеем да проектираме сянката върху архетипа, към който тя принадлежи ще можем да я разпознаем. Нейната интеграция е всъщност първия етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за Анимата и Анимуса. Колкото по-обемно и важно е съдържанието на несъзнаваното, което се асимилира от Аз-а, толкова по-явно той се доближава до цялостната (напълно осъзната) личност, макар че никога не може да я достигне.

В своята автобиография Юнг говори за творческия процес и писането като за едно безкрайно и непредсказуемо пътешествие по пътя към разширяване на съзнанието. Неговите текстове приличат на паралелно пътуване през различни отрязъци от време-пространството. Те са като красив сън от светлини и сенки, като танц на Анима и Анимус в измерения от вечност.