Парфюмът

За любовта като биологична потребност

Charles_West_Cope_-_The_Thorn

Charles West Cope, The Thorn

Ние усещаме емоциите най-напред в тялото си, но чак след като нервните импулси предадат информацията до мозъка, получаваме яснота за случилото се и нашата ответна реакция. Сърцето от своя страна, като един от най-важните регулатори на чувствата, има собствена интелигентност. То е фабрика за производство на хормони – на адреналин, когато му се налага да функционира с максимален капацитет, а също и на т.нар. хормон на любовта – окситоцин. Окситоцинът се освобождава в кръвта, когато  сме щастливи – например, когато майката кърми детето си, когато сме във фаза на влюбване, по време на преживяване на сексуално удоволствие и др. Човек възприема щастливите моменти най-напред чрез рецепторите и с помощта на физическата си чувствителност към разнородни стимули.

Потребността от физически контакт като една от базисните ни потребности е средство за оцеляване, датирано от най-дълбока древност. Тя се задоволява чрез съвместната дейност на всички сетива, но предимно чрез кожата и осезанието, които отключват най-високо скоростния обмен на електрически импулси в нервната система. Рецепторите и на осезанието, и на мириса въздействат директно върху центрове в главния мозък, намиращи се в близост до тези на удоволствието в хипоталамуса. Ето защо допирът, докосването и прегръщането, както и приятното ухание  на нечий парфюм ни носи такава наслада. И без Деня на прегръдката, ние разбираме прекрасно смисъла на този жест. Разтварянето на ръцете за прегръдка е знак за приемане на другия, с който сякаш казваме: „давам ти сърцето си“, „доверявам ти се“. Любовта лекува не само нас самите, но и околните. Чрез нея ние се съхраняваме, възстановяваме и израстваме, но също така и я отдаваме, за да споделим щастието.

В подкрепа на тези биологични закони е широкоизвестния експеримент на Хари Харлоу, който е проследил реакциите и поведението на невръстни маймуни макаци. Експериментът започнал, като веднага след раждането, той отделял малките маймунки от техните майки и ги отглеждал сами в отделни клетки, в които имало и хавлиено одеяло. Когато одеялото било прибирано за пране, маймунките показвали силно безпокойство и разочарование, и се държели така, като че ли са ги отделили от тяхната майка.

По-нататък, Харлоу предположил, че маймунките свързват одеялото с храната (в съответствие с разпространената по това време представа, че детето се привързва и стреми към този, който удовлетворява неговите физиологични нужди). За да докаже експериментално това, той решил да сравни разликата в поведението, свързано с наличието на храна, и с другото, повлияно от присъствието на хавлиено одеяло.

За тази цел той поставил в клетката на малката маймунка два макета на нейната майка. Единият макет бил направен от железни пръчки (неприятни за докосване), но на него се намирала бутилката с храна (удовлетворяваща физиологичните потребности). Другият макет не удовлетворявал никакви физиологични потребности, но затова пък бил гумен (от изкуствен каучук), много по-мек и покрит с хавлиен плат.

Харлоу регистрирал по колко време маймунките прекарват при всеки модел на майка. Оказало се, че преобладаващата част от времето малките маймунки прекарват прегръщайки хавлиения модел, а при модела с храната отивали само, когато били гладни. Освен това, при появата на някаква заплаха отвън (макет на застрашително насекомо с невероятно големи размери), маймунките прегръщали и търсели защита от хавлиения модел на майка, а не от теления. Подобни са реакциите на малките деца, когато в подобна ситуация търсят физически контакт с тялото на човека, който го люлее, прегръща и гали.

На следващия етап от експеримента, когато периодично се отнемала хавлиената “майка” на малкото маймунче, то започвало да проявява пристъпи на ужас. Неговата емоция на привързаност била толкова силна, че когато в тази фаза било поставено в клетка с изкуствена майка, но вече с други функции (грубо на вид механично устройство, със стърчащи остри детайли под хавлиената повърхност, задвижвано със сгъстен въздух по такъв начин, че да може да нанася удари по маймунчето и да го хвърля на земята), то само за кратко време се отдръпвало от нея. Когато “майката” преставала да се движи, то отново се стремяло да се долепи до макета сякаш нищо не се е случило.

Да, това е един много красноречив експеримент.

collage_monkey

Чрез сърцето, организмът променя своето магнитното поле (аура), което излъчва на метри извън физическото тяло. Участието на този орган в играта на емоциите не е само метафора и научните изследвания го доказват. Сърцето усеща, чувства и разбира. То въздейства върху цялата ни физиология и вътрешно равновесие. Освен върху кръвното налягане, хормоналния баланс и магнитното поле, то има вариации и уникален ритъм в унисон с осъзнаването на специфични емоции, регистрирани чрез връзката му с филогенетично най-ранното образувание в главния мозък – хипоталамуса. Промяната в ритъма на сърцето не е непременно аритмия. Точно обратното – в резултат на сензитивността ни (и способността да осмисляме, осъзнаваме и контролираме) и чрез различните по скорост контракции, то уравновесява основните два дяла на вегетативната нервна система и осигурява на организма вътрешна кохерентност и балансирани емоции.

Обичайте сърцето си и то ще ви отвърне с взаимност. То е вашият компас в океана от енергия, която ни върти всеки ден. То е лакмус за качеството на парфюма, наречен любов.

“When you love yourself unconditionally, you justify and explain everything you perceive through the eyes of love.”

Don Miguel Ruiz

Michael Parkes

Michael Parkes

“Любовта иска само да дава без да очаква нищо в замяна.
Тя не може да дойде при нас, когато я искаме – тя винаги идва като дар от сърце. Трябва да си наясно с чувствата си, преди да кажеш на някого, че го обичаш. След като веднъж си дал любовта си, тя трябва да е завинаги. Не защото искаш да си близо до обекта на любовта, а защото искаш най-доброто за тази душа. Да искаш най-доброто за този, когото обичаш и да чувстваш чистата радост, когато мислиш за тази душа, е всъщност божествената любов, и тази любов е чувството, което прави едно приятелство истинско.”
Парамаханса Йогананда

За любовта и нейните подобия

“Любовта е чаша, която се чупи, когато се хваща непохватно или прекалено силно.” Ориенталска мъдрост

soulmates

Преди време попаднах на една доста прагматична и изключително семпла формула: “Подобаващият партньор, по подобаваща причина, в подобаващо време”. Звучи ясно и е очевидно, но не един или двама биха се затруднили да синхронизират пулса на сърцето с прозаичен ритъм като този.

Без съмнение, на много хора се е случвало да се събудят сутрин и да се запитат: “Какво стана с нас? Защо стигнахме до тук? Това ли бяхме ние?”. Практиката на психолозите показва, че често важните въпроси като тези например, всъщност се задават пост фактум, т.е. когато двойката почти напълно е загубила уменията си да разговаря спокойно и добронамерено. Нещо повече – когато се е появило чувството за тотален разпад и безизходица, както й отчуждението един от друг. Така, почти естествено идва денят, в който виждаме как пред очите ни – любовта на нашия живот си стяга куфарите и си заминава. Пилотите имат хубав жаргон за ситуации като тази – не дай си боже да “влезем в свредел”, защото това ще означава да се завихрим надолу по спиралата. Тогава просто няма как да се погледне към хоризонта.

Разбира се, току що описах един твърде краен вариант, който за съжаление обаче се среща често. За мнозина става все по-трудно да се свържат със своето щастливо “допълнение” и да се отдадат на истинско и пълноценно партньорство. Мощно се разгръщат всякакви “алтернативни” системи за запознанства, а виртуалните връзки изместват автентичните отношения. Добре е да не се забравя, че всъщност киберпространството е една изкуствена среда и ако човек, за дълго остане в него, това може да доведе до дезадаптивно поведение в реалните житейски ситуации.

Партньорството в зряла възраст нерядко придобива изкривено лице, при което човек може да се окаже въвлечен в карикатурни взаимоотношения. Въпреки уникалността на всеки един отделен случай, има някои важни въпроси, които можем да си зададем по-навреме:

Когато търся партньор, наясно ли съм точно какво искам – удоволствие “тук и сега” или среща с човек, с когото да споделя бъдещето си? Известна ли ми е позицията на отсрещната страна?
– Как всъщност си представям човека, когото бих обикнал(а)?
– Дали не гледам прекалено егоистично на любовта, само като на източник на блага, които трябва да ме залеят? Т.е. в по-голяма степен предпочитам да получавам, отколкото да давам?
– Какво точно е съдържанието на конфликта? Дали не бъркам формата и съдържанието?
– Не бързаме ли с раздялата? Застраховани ли сме от повтарянето на едни и същи грешки и със следващия партньор?
– Защо играем на театър и крием истината дори от самите себе си?
– Защо се страхувам да се обвържа?
– Мога ли да погледна на миналото си като на огледало, в което да видя моите собствени ограничения и слабости?
– Възможно ли е да погледнем на разпадането на брака като на отправна точка за изграждането на друг вид продуктивно партньорство?
– Защо не погледнем на партньорството си като на част от цялостната ни житейска ситуация и връзки с останалите близки хора?
– Как мога да поправя нещата, след като моят партньор не ми помага? Защо допускам това?
– Защо в никакъв случай не искам да приема идеята за раздяла?

Общувайте с партньора си за всичко, което ви се струва важно, не отлагайте въпросите и разговорите. Приемайте промените около себе си и у вас самите като естествен и неизбежен процес и ще се уверите, че всяка трудност е само едно временно усещане, период на адаптация към нещо ново. Тези моменти често ни водят към по-високо лично “стъпало”, а от там – хоризонтът изглежда всъщност още по-красив.