АЙСБЕРГЪТ

Sigmund_Freud_LIFE

Днес честваме 160 години от рождението на Зигмунд Фройд. Многостранни и противоречиви коментари и анализи може да породи идея, която е направила истински пробив в научната теория. Такъв е случаят и с Фройд – създателят на психоанализата и тристепенната структура на личността.

С терминът „психоанализа“ се обозначават теории и методи, използвани за обяснение на несъзнателните асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и законите, според които функционира личността. Тази вълна в научните среди през последните десетилетия на XIX век е свързана с името на виенския лекар от еврейски произход Зигмунд Фройд (1856-1939). Макар преобладаващите психоаналитични школи да се различават, повечето от тях подчертават силното влияние на несъзнателните елементи като регулиращи проявленията на характера.

“ID – ЕGO – SUPEREGO” или “ТО – АЗ – СВРЪХ-АЗ”. Още в „Тълкуване на сънищата“ (1900), Фройд постулира, че тези три елемента (Id-Еgo-Superego) не са анатомични структури на мозъка, а по-скоро психични процеси, които управляват мислите, чувствата и поведението на човека. ТО (Id) е в директна конфронтация със СВРЪХ-АЗА (Superego). По думите на самия Фройд: „То е тъмна, недостъпна част от нашата личност, малкото, което знаем за него, имаме от нашето изследване на работата на съня и конструкцията на невротичните сипмтоми, и повечето от това е с негативен характер и може да бъде описано само в контраст на Егото. Ние се доближаваме към Ид с аналогии: ние го наричаме хаос, котел пълен с много възбуда… Пълно с енергия простираща се от инстинктите, но няма организация, не показва никакво колективно желание, а само борба да си докара удовлетворение на инстинктивните нужди, уважавайки спазването на принципа на удоволствието.“ (Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933)

Structural-Iceberg

То е еволюционния аспект на Аза (Ego), който придобиваме още при раждането, но части от него се развиват и променят в процеса на развитието на личността. И още: „То“ е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода, секс и агресивни импулси. „То“ е неморално и егоцентрично, управлявано на принципа на болката и удоволствието; „То“ няма чувство за време, напълно нелогично, първоначално сексуално, инфантилно в своето емоционално развитие и не приема „не“ за отговор. Разглежда се като резервоар на либидото или „любовната енергия“. (Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“)

Ego-то или Aзът обхваща тази организирана част от личностната структура, която включва защитни, перцептивни, интелектуално-когнитивни и поведенчески функции. Осъзнатите чувства пребивават в Еgo-то, макар не всички негови операции да са съзнателни. Според Фройд: „Егото е тази част от Ид-а, която е била изменена от директното влияние на външния свят… Егото изобразява това, което може да бъде наречен разсъдък и разум, в противоположност на Ид, което съдържа страсти… Ид е като ездач на седло, който се стреми да удържи превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездачът се опитва да го направи със своята собствена сила, докато егото използва взети назаем сили.“ (Фройд, Аз и То(1923))

В теорията на Фройд, Азът има посредническа роля между „То“, „Свръх-аз“-а и външния свят. Неговата задача е да намери баланса между примитивните нагони и реалността докато задоволи и двете страни: „То“ и „Свръх-аз“-а. Неговата главна загриженост е да позволи на някои от желанията на „То“ да бъдат изразени, но само ако последствията от тези дейности не са заплаха за безопасността и целостта на Аза. Доколкото психичното развитие предполага процеси на непрекъсната интеграция и дезинтеграция, движещата сила на Аза и отношенията с То (като елемент на сянката), са от решаващо значение. Те се проявяват директно на много нива, но и в нашите избори върху континуума „Здраве – Болест“.

Свръх-азът“ (Superego) обхваща този пласт от личностната структура, която не е изцяло несъзнателна, и включва индивидуалните его-идеали, духовни цели и други психични феномени (най-общо наричани „съвест“). Свръх-азът критикува и забранява неговите или нейните инстинкти, фантазии, чувства или действия. С него се означават всички норми на поведение, табута, ограничения (вкл. културни), които регулират поведението и придават импулс Ид-а (То). Свръх-азът е носител на социалната компонента в човешкото поведение и изпълнява основно функции за връзка с глобалните ценности, околния свят и общностите, с които човек си взаимодейства в хода на своята еволюция.

В „Тълкуване на сънищата“ Фройд разглежда универсалната склонност на сънищата да „образуват нови цялости“ от отделни елементи, „които ние бихме държали разделени в будното си мислене“.  Сгъстяванията, изместванията и символизациите, характерни за психичните процеси по време на сънуването, се отнасят до начин на мислене, при който законите на формалната логика нямат място. Фройд отдава дължимото и на поезията и митовете, като изтъква различията с вторичния процес, управляван от законите на логиката.

В началото на ХХ век, въпреки протестите на водещи виенски психоаналитици като Алфред Адлер, Юнг става всепризнат лидер на движението и очевиден наследник на Фройд. Разривът в отношенията между Юнг и Фройд настъпва през 1912 г., поради недоволството на Фройд от посоката, която поемат идеите на Юнг. Той приема, че в колективното несъзнавано се съдържа опитът на всички наши предци, на цялото човечество, а неговите компоненти са архетипите, които в същността си са генетично заложени в мозъка. Според него, ако те не бъдат извадени на светло и не бъдат осъзнати, то завинаги ще си останат подтисната структура и част от невидимата част на айсберга.

Въпреки многобройните противоречия и конфликти в психоаналитичните общности, работата върху подсъзнанието и цялостното му въздействие върху структурата на личността е основна линия в теорията и терапевтичната практика на Фройд. Това се онагледява прекрасно и от редица сучаи, с които научната литературата от онова време изобилства. Ето два от тях.

Една от интересните и противоречиви фигури в обкръжението на Зигмунд Фройд е принцеса Мари Бонапарт – френска авторка и психоаналитик. Именно във връзка с нейния случай (фригидност), по времето, когато тя е била негова пациентка, Зигмунд Фройд отбелязва: “Най-големият въпрос, на който не е отговорено и на който аз все още не съм намерил отговор, въпреки моите тридесет години изследване на женската душа, е “Какво иска жената?”. Тя е в близки контакти и със съпругата му Марта, която остро е критикувала работата и теорията на съпруга си. С богатството си Мари Бонапарт спомага за популярността на психоанализата и прави възможно бягството на Фройд от нацистка Германия.

Друг известен случай, който илюстрира дълбоката връзка на патологичните симптоми с несъзнаваното, вкл. колективното несъзнавано е този на Анна О. Анна О. всъщност се казва Берта Папенхайм и е австрийска еврейка феминистка, лекувана от д-р Бройер от тежка кашлица, парализа в дясната част на тялото, смущения в зрението, слуха и говора, както и халюцинации и загуба на съзнание. Макар и диагностицирана с хистерия, Фройд заключава, че болестта й е резултат от мъката, породена от болестта на баща й, който по-късно умира. Произведението „Изследвания върху хистерията“, написано от Бройер в сътрудничество с Фройд третира не само клиничните симптоми и тяхното лечение, но и тяхното дълбинно и холистично разбиране и интерпретация в структурата на личността и влиянието на подсъзнателните следи.

Всяка травма е резултат от неудоволствено преживяване, невписващо се в разбиранията на дадения човек за действителността. Осъзнаването на дълбокия смисъл на симптомите може да доведе до тяхното изчезване. Това води до освобождаване на емоциите, което елиминира и необходимостта от наличие на външен израз на соматично ниво. Тези разбирания на Фройд за корените на болестта задават отправна точка в развитието на науките за човека и днес. Те ще продължават да обогатяват своя обяснителен арсенал, включвайки в него все по-широки интердисциплинарни контексти.

“Ние не се избираме случайно един друг. Ние срещаме само тези, които вече съществуват в нашето подсъзнание.”

Зигмунд Фройд

FreudJung

Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Карл Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци, 1909 г.

 

Advertisements

ПЪТИЩА КЪМ БЛАЖЕНСТВОТО

JUNG

Изразът „вечност” ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състо­яние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измер­ва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило – и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъ­ци, в която се съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и задоволството или разочарова­нието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.

Преживях тази обективност още веднъж по-късно. Беше след смъртта на жена ми. Видях я в един сън, който приличаше на видение. Стоеше на разстояние и ме гледа­ше право в лицето. Беше в разцвета на годините си, около тридесетгодишна, облечена в рокля, която преди много години й беше ушила братовчедка ми, която беше меди­ум. Може би беше най-красивата рокля, която бе носила. Изразът на лицето й не беше нито весел, нито тъжен, а обективно мъдър и разбиращ, без и най-слабата емоцио­нална реакция, като че ли отвъд мъглата на афектите. Знаех, че това не е тя, а специално създаден или поръчан от нея за мен портрет. Той съдържаше всичко – началото на нашата връзка, преживяното през петдесет и трите години на нашия брак, както и края на живота й. Човек остава безмълвен пред лицето на такава цялостност, защото едва ли би могъл да я проумее.

Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с даването на оценки и с всичко, което означаваме като емоционална обвързаност. На тази об­вързаност, общо взето, човекът залага твърде много. Но тя съдържа още и проекции, а те трябва да бъдат оттег­лени, за да стигне човек до себе си и до обективността. Емоционалните отношения са отношения на въжделени­ето, обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо, като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни. Обективното познание лежи скрито зад емоционалната съотнесеност; изглежда, че това е главната тайна – едва чрез нея е възможно истинското con inner in.

К.Г. Юнг, Автобиография – спомени, сънища, размисли. Записани и издадени от Аниела Яфе, 1994, с. 127

ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ!

and-when-they-came-to-the-sword-that-the-hand-held-king-arthur-took-it-up

“Тук кралете оставиха своите корони и скиптри, а героите – своите оръжия. Те всички бяха велики духове, чието могъщество струеше от самите тях, а не го получаваха от външни вещи – навсякъде величието им бе с тях.”

Артур Шопенхауер, на шестнадесетгодишна възраст в Уестминстърското абатство

Тънката граница между даването и получаването е в основата на много легенди за крале, принцове и рицари. Някои виждат в това крехко равновесие само моментно измерение на живота, други – справедливото възмездие, трети – блясъкът на победата. За мнозина тази граница е в „Златното правило“, но за мъдреца е универсалния закон в едно лично пътуване.

Този архетип** е белязан от символите на величие и слава. Той най-често е победител и даровете са в краката му. Но дори и в най-могъщите и щастливи царства, животът носи тъжни отпечатъци от битки с незнайни врагове или срещи с огнедишащия дракон. Връзката на легендата, която почитаме може да ни докосне и много лично. Тя ни превежда през битието на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика или Магьосника*. Многобройни са образите, в които се настаняваме през целия си живот, но именно тези ще оставят пред вратата ни най-големите подаръци. Точно на зазоряване.

Движим се ту по-бързо, ту по-бавно по оста „минало-бъдеще“ без да забелязваме превъплъщенията на героичното си обкръжение. Пътуването понякога прилича на огнено танго с присъщите му резки извивки и задъхано темпо – след „две напред“, ще последва кратък момент на неподвижност преди да направим поредния завой назад. Един танц по спирала в прегръдката на образи, мистично изваяни в ателието на подсъзнанието.

Преди да получиш, трябва да дадеш или „искай и ще ти се даде“?!

Харесва ми елегантния нюанс в тази дилема. Той предполага отношение не към резултата или бързото достигане до определена точка в пространството, а анализ на пътуването, което ще доведе до ново измерение на битието – в случая на нашия герой. След края на всяко пътуване постигаме нова реалност, ново качество и нова сила. Постепенно сме усвоили измамната лекота на живота и се отдаваме на потока около нас без усилие. Какво получаваме и какво даваме, какво искаме и какво намираме са въпросите на героя в нас, но и отговорите, които намираме.

Всяко магично пътешествие започва невинно – отвсякъде струи светлина, а хората са красиви и добри. Не, не чакаме да завоюват доверието ни – даваме им го. Уверени в себе си, щастливи и устремени,  не мислим за страха и нямаме инстинкт за него, просто не можем да го разпознаем. Невинният живее в рая на безвремието с красивата илюзия на вечността. Танцуваме с истината, защото сме напълно отворени и приемащи и знаем каква е същността на нещата. Вярваме, че сме защитени. Вярваме, че животът е чудо.

В противовес на Невинния, архетипът на Сирака може да бъде изживян като мъчително и нежелано пътуване. Тук има самота и усещане за изоставяне, има страх и болка, недоверие и бягство. Сълзи, лъжа, предателство… Това е едно от най-важните ни пътешествия. В този период от живота си сме изправени пред сянката си, но не знаем, че това е тя. Ще го разберем по-късно – чак във фазата на мъченичеството. Дотогава ще трябва да се посветим на пречистването и да се освободим от вината, гнева и агресията като отхвърлим тежкото наследство на поколенията преди нас. Ще трябва да се изправим на краката си и да продължим да танцуваме.

Пред Сирака има няколко възможности –  да избяга и да се скита безцелно, да се предаде на енергията на Мъченика или да застане под знамената на най-смелия. Понякога той прави рязък завой и се опитва да избегне осъзнаването, решително приемайки войната. Но каква ще е тази смелост, ако не е добре премерена и осмислена, ако не е част от голямата стратегия, ако не се разтваря в близостта на перспективата. Нерядко при Сирака се развива сценария на омагьосания кръг и колебание между Мъченика и Воина. Той се лута ту към територията на единия, ту се изкушава от славата, която му обещава другия. И това може да продължава безкрайно, ако целта е да се избяга от неудоволствието. Стремежът тук не е да победим другия, да се завърнем с трофеи или да завладеем земи. Пътуването в архетипа на Сирака е преход към креативните вселени в душата на Скитника. Към света на търсещия себе си творец и експериментатор – не просто любител на промените, а сътворител на идентичности.

Архетипът на Скитника носи в себе си свобода и подвижност, понякога съпътствани от аристократична небрежност и лекота, но и от безумната смелост на мечтата. Скитникът е все още в плен на страха, макар че дълбоко в себе си е осъзнал тленността на победата и лъскавата суета. Той поема към далечни земи и сменя с радост територията, виждайки във всеки нов ден началото на нова епоха.  Придирчиво подбира партньорите си, но все още не е застрахован от зрителни илюзии. В търсене на щастието, Скитникът припява с блаженство мантрата „Красотата ще спаси света“, уви, нерядко извор на  покрусени очаквания. Насред хаоса, той оцелява с белези от рани, но и с разбирането, че най-голямото приключение е самият Той и, че Новата земя го чака отвъд лудия порив на мисълта. Именно Скитникът се заема със Сянката. С времето спира да се самонаранява и започва да вижда голямата картина. Разбира смисъла на всяка жертва и не обвинява никого за провалите и грешките. Смирява се пред силата на архетипа и застава пред чистилището високо повтаряйки на глас: Аз съм това, което Съм! Аз не съм тялото. Аз не съм мислите…

Да това е той, Воинът – преодолял утопията на Невинния, бягствата на Сирака, отчаянието и жертвоготовността на Мъченика, многобройните скиталчества и приключения на Скитника. Във времето за рекапитулация, тъмната нощ на душата е свършила и героят се събужда, необезпокояван от сенки и полутонове. Получил достъп до силата след многобройни тестове, кризи и конфликти, той се самоутвърждава и заявява с лекота. Борбите вече не всяват страх, спокойствието е мисия възможна, а опредметяването на практицизма – една от първите задачи на строителя. На този етап от развитието се материализира формата, кристализирала с цената на много мъки и лишения. Емоциите са рафинирани и приглушени, дори някак ненужни, защото имат благородна цел: другите и тяхното добруване. Героичен архетип като този на Воина ще се грижи за по-слабите и онеправданите, ще издигне каузата на справедливостта и ще възцари мъдро ценностите на един по-красив свят. Той вече има себе си, опитомил е силата и е готов да плати цената. Няма да се откаже… Осъзнал единството на живота, ще танцува в добри и лоши времена, ще съзерцава с мъдро равнодушие и светлината и сянката, ще притихне в неумолимия копнеж за заедност на противоположностите.

На разположение ни е винаги и образът от детските приказки, от когото научаваме всичко за сътворението – Магьосникът. Откърмени сме с него още в далечното минало, когато чудесата са били част от естествения вик на живота. По-късно разбираме всичко за синхроничността, относителността и силата на намерението.  Ще видим съдбата си като низ от сбъднати малки мечти, като красива игра с времето, като сила и търпение в едно. Да полира диаманта в сърцето е първата и най-важна привилегия, постигната от Магьосника. Но не отношенията с хората и обстоятелствата са негов единствен приоритет. Той търси и намира хармонията на вътрешно и външно, той е в трансцендентното поле на знанието. Виждайки истината, се слива с неподвижността на време-пространството по своя воля. Способен на рядкото съчетание между пределна концентрация и спокойствие, Магьосникът е самото олицетворяване на тъканта на живота. Той е овладял Златното правило и приема нещата като съвършени, цялостни, и завършени вътре в себе си. Магьосникът е самореализиращия се манифест за доброта, любов и истина, защото за да пресътвори живот за другите, той трябва вече да е бил там, трябва да се е завърнал при невинния, трябва да е бил ужасно сам.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Евангелие от Матей (7:2–8)

* Формулирани от Каръл Пирсън, въз основа на теорията на Юнг

** Понятието е въведено в психологията и културологията от Карл Густав Юнг. Архетипът съхранява универсални културни и архаични представи. Те принадлежат на цялото човечество и имат колективна природа. Именно този колективен основен образ, част от колективното несъзнавано, Юнг нарича архетип – „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.” Архетипите са генетично заложени в структурите на човешкия мозък. Те се проявяват по време на сънища, екстрасензорни преживявания или творческа дейност.

Image: And when they came to the sword that the hand held Кing Arthur took it up, N.C. Wyeth, American Artist and Illustrator,  1922

ТЯ

Selene

BENEDETTO GENNARI CENTO (1633 – 1715), DIANA AND ENDYMION

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл  Густав Юнг

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата“, в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима“? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима“. Съответната фигура в несъзнаваното на жената нарекох „анимус“.

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред  „анима“. Изпивах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнане – и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност – написаното не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма“ се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!“

Постепенно се научавах да разграничавам своите собствен мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: Това е вярно, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етап. Защо е това унижение?“…

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се обръщах към анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън. …

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията. Мисля си за думите на Гьоте „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“  („Фауст“, част първа)

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ, (1961), “Спомени, сънища, размисли” (стр. 178 и фрагменти от гл. “Сблъсък с несъзнаваното”)

Анима и Анимус

eros

Lagrenee, Louis Jean Francois – Eros And Psyche

“Ти си слуга на това, от което се нуждае душата ти.”

Карл Густав Юнг

Текстовете на Юнг са като началото, от което тръгват всички истории. Това са истории за нашия вътрешен свят, намиращ се в непрестанно движение към себе си. Извън физическата реалност всъщност няма ВРЕМЕ – темпоралните му характеристики са само ориентир в ежедневния живот. Нищо не идва или си отива, нито е ново, нито е старо, всичко е едно и е навсякъде.

Юнг определя същността на Анима и Анимус като неразделни базисни основания за единството на въплътената душа. Два различни психични образа, произлизащи от единната архетипна структура на личността – жената в мъжа и мъжът в женската природа. Те са неизменно заедно. Бидейки подпрагови в своята динамика, могат само леко да надникнат в съзнанието ни. Приличат на скачени съдове – безсмислени един без друг, вечно търсещи равновесието на цялото. Съставляват унаследената същност на психиката и образците на поведение чрез силата на инстинкта.

Понятието за Архетип е сред най-старите идеи, обясняващи връзката между душата, психичните образи и инстинктите. Той е обителта, в която изпълняват дуета си Анима и Анимус. Техният съюз е не само част от невидимостта на айсберга, но и проявление на най-дълбоките основания на душата чрез актовете на поведението ни. Овеществява се чрез ритуалите, силния афект или любимата приказка, но може да избухне и при кризи на личността – като живо същество, едновременно неделимо и автономно от колективното несъзнавано.

Колкото по-силен е стремежът към съвършенство в душата на един човек, толкова по-осъзната е тя за архетипите, чрез които живее. Архетипното поведение е най-очевидно при индикации за вътрешен конфликт. Тогава егото, разкъсвано от безсилие, предава контрола към по-ниските октави – инстинктите. Когато е извън юздите на Аз-а, архетипът разгръща историята си, а ние трябва само да я прочетем правилно. Затова е и тъй притегателна силата на символите и метафорите. Ако образността е ярка, богата и подвижна се появява митът, който според Юнг е архетипна активност, придаваща смисъл на мощните несъзнавани процеси. Потапяйки се в тази вътрешна реторика, ние се опитваме да открием вярното послание, емоция или история, която един ден ще бъде разказана от първо лице. Виждаме Херкулес и Сизиф, Атина Палада или Афродита, Ерос и Психея или Двуликият Янус.

Архетипът приласкава в себе си всички пориви на СЯНКАТА, с които личността иска да живее, без да го знае. Тя разтърсва основите на „добре подредения“ Аз и го принуждава да се движи все по-бързо между противоположностите, за да ги осмисли.  Играта на Анима и Анимус е неизбежна в процеса на освобождаване от сенчестите настроения и мисъл-форми. От друга страна, когато съумеем да проектираме сянката върху архетипа, към който тя принадлежи ще можем да я разпознаем. Нейната интеграция е всъщност първия етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за Анимата и Анимуса. Колкото по-обемно и важно е съдържанието на несъзнаваното, което се асимилира от Аз-а, толкова по-явно той се доближава до цялостната (напълно осъзната) личност, макар че никога не може да я достигне.

В своята автобиография Юнг говори за творческия процес и писането като за едно безкрайно и непредсказуемо пътешествие по пътя към разширяване на съзнанието. Неговите текстове приличат на паралелно пътуване през различни отрязъци от време-пространството. Те са като красив сън от светлини и сенки, като танц на Анима и Анимус в измерения от вечност.

„ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ!“

KnowThySelf-Online

 

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл Густав Юнг

Тезата «Познай себе си!», схваната като върховна норма на човешката мъдрост е била инкрустирана в храма на Аполон в Делфи. Да познае човек себе си според Сократ, на когото се приписва тази фраза, означава да се почита най-напред не човешкото тяло, а човешката душа и нейната същност – онова разумно и божествено начало, което прави човека човек и му помага да развие добродетелите си. „Познай себе си!“ е мотото, чрез което и днес модерният свят се опитва да достигне до едно по-дълбинно разбиране за законите, които управляват живота ни.

От екзотерична (външна) гледна точка, психологията е необозрим, всеобхватен и сложен предмет, но само от езотеричната, или вътрешна страна може да се види съединителната нишка между аспектите, които характеризират вашата истинска същност. Всеки човек е част от енергийната тъкан на света. Чрез своя индивидуален избор и път, той се включва във великата структура на живота и неговите проявления. Езотеричната психология подпомага изследването на пътя на душата. Тя се основава на Древните учения и книгите на Алис Бейли и Люсил Седеркранс – Трактат за седемте лъча, Езотерична астрология, Творческо мислене, Природата на душата и др.

Как може да поръчате индивидуална консултация?

Научете повече за пътя на душата си чрез Езотеричната психология. За целта е нужно да изпратите приложената по-долу форма за заявка, отбелязвайки своя въпрос, проблем, както и точна дата, час и място на раждане. Веднага ще получите обратен имейл с потвърждение за приемане на заявката ви и уточнения относно следващите стъпки. Моля пишете от имейла, от който ще се води кореспонденцията.