ПЪТИЩА КЪМ БЛАЖЕНСТВОТО

JUNG

Изразът „вечност” ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състо­яние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измер­ва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило – и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъ­ци, в която се съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и задоволството или разочарова­нието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.

Преживях тази обективност още веднъж по-късно. Беше след смъртта на жена ми. Видях я в един сън, който приличаше на видение. Стоеше на разстояние и ме гледа­ше право в лицето. Беше в разцвета на годините си, около тридесетгодишна, облечена в рокля, която преди много години й беше ушила братовчедка ми, която беше меди­ум. Може би беше най-красивата рокля, която бе носила. Изразът на лицето й не беше нито весел, нито тъжен, а обективно мъдър и разбиращ, без и най-слабата емоцио­нална реакция, като че ли отвъд мъглата на афектите. Знаех, че това не е тя, а специално създаден или поръчан от нея за мен портрет. Той съдържаше всичко – началото на нашата връзка, преживяното през петдесет и трите години на нашия брак, както и края на живота й. Човек остава безмълвен пред лицето на такава цялостност, защото едва ли би могъл да я проумее.

Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с даването на оценки и с всичко, което означаваме като емоционална обвързаност. На тази об­вързаност, общо взето, човекът залага твърде много. Но тя съдържа още и проекции, а те трябва да бъдат оттег­лени, за да стигне човек до себе си и до обективността. Емоционалните отношения са отношения на въжделени­ето, обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо, като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни. Обективното познание лежи скрито зад емоционалната съотнесеност; изглежда, че това е главната тайна – едва чрез нея е възможно истинското con inner in.

К.Г. Юнг, Автобиография – спомени, сънища, размисли. Записани и издадени от Аниела Яфе, 1994, с. 127

Advertisements

Анима и Анимус

eros

Lagrenee, Louis Jean Francois – Eros And Psyche

“Ти си слуга на това, от което се нуждае душата ти.”

Карл Густав Юнг

Текстовете на Юнг са като началото, от което тръгват всички истории. Това са истории за нашия вътрешен свят, намиращ се в непрестанно движение към себе си. Извън физическата реалност всъщност няма ВРЕМЕ – темпоралните му характеристики са само ориентир в ежедневния живот. Нищо не идва или си отива, нито е ново, нито е старо, всичко е едно и е навсякъде.

Юнг определя същността на Анима и Анимус като неразделни базисни основания за единството на въплътената душа. Два различни психични образа, произлизащи от единната архетипна структура на личността – жената в мъжа и мъжът в женската природа. Те са неизменно заедно. Бидейки подпрагови в своята динамика, могат само леко да надникнат в съзнанието ни. Приличат на скачени съдове – безсмислени един без друг, вечно търсещи равновесието на цялото. Съставляват унаследената същност на психиката и образците на поведение чрез силата на инстинкта.

Понятието за Архетип е сред най-старите идеи, обясняващи връзката между душата, психичните образи и инстинктите. Той е обителта, в която изпълняват дуета си Анима и Анимус. Техният съюз е не само част от невидимостта на айсберга, но и проявление на най-дълбоките основания на душата чрез актовете на поведението ни. Овеществява се чрез ритуалите, силния афект или любимата приказка, но може да избухне и при кризи на личността – като живо същество, едновременно неделимо и автономно от колективното несъзнавано.

Колкото по-силен е стремежът към съвършенство в душата на един човек, толкова по-осъзната е тя за архетипите, чрез които живее. Архетипното поведение е най-очевидно при индикации за вътрешен конфликт. Тогава егото, разкъсвано от безсилие, предава контрола към по-ниските октави – инстинктите. Когато е извън юздите на Аз-а, архетипът разгръща историята си, а ние трябва само да я прочетем правилно. Затова е и тъй притегателна силата на символите и метафорите. Ако образността е ярка, богата и подвижна се появява митът, който според Юнг е архетипна активност, придаваща смисъл на мощните несъзнавани процеси. Потапяйки се в тази вътрешна реторика, ние се опитваме да открием вярното послание, емоция или история, която един ден ще бъде разказана от първо лице. Виждаме Херкулес и Сизиф, Атина Палада или Афродита, Ерос и Психея или Двуликият Янус.

Архетипът приласкава в себе си всички пориви на СЯНКАТА, с които личността иска да живее, без да го знае. Тя разтърсва основите на „добре подредения“ Аз и го принуждава да се движи все по-бързо между противоположностите, за да ги осмисли.  Играта на Анима и Анимус е неизбежна в процеса на освобождаване от сенчестите настроения и мисъл-форми. От друга страна, когато съумеем да проектираме сянката върху архетипа, към който тя принадлежи ще можем да я разпознаем. Нейната интеграция е всъщност първия етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за Анимата и Анимуса. Колкото по-обемно и важно е съдържанието на несъзнаваното, което се асимилира от Аз-а, толкова по-явно той се доближава до цялостната (напълно осъзната) личност, макар че никога не може да я достигне.

В своята автобиография Юнг говори за творческия процес и писането като за едно безкрайно и непредсказуемо пътешествие по пътя към разширяване на съзнанието. Неговите текстове приличат на паралелно пътуване през различни отрязъци от време-пространството. Те са като красив сън от светлини и сенки, като танц на Анима и Анимус в измерения от вечност.

Царският път към несъзнаваното

kinuko craft_psyches curiosity

Kinuko Craft, Psyche’s Curiosity

Темата за сънуването и „произхода” на сънищата безспорно е сред най-интересните. Много теории се занимават с това явление, но психоанализата и в частност Фройд, още през далечната 1900 година, построява един изключително издържан и цялостен обяснителен модел. Сънищата са наистина „царския път” към несъзнаваното и неговото изследване.

Можем да наречем съня и „защитна операция на Егото”. Според тази теория, механизмът на сънуването се опитва да предаде проблемите от живота в будно състояние с език или образи, които са в най-близка връзка с това, което всъщност изтласкваме. В резултат, получаваме зрително представяне на ситуация или проблем докато спим, което от друга страна е т.нар. от Фройд процес на „сгъстяване“.

Когато се събудим, ние помним една наситена версия на идеи, усещания и желания, идващи от латентното съдържание на нашия сън, т.е. – това, което сме подтиснали и все още не отреагирали. Ето защо и много често именно сутринта, когато сме в това гранично състояние между будност и сънуване, ние получаваме като резултат не винаги достатъчно ясен смисъл и/или съдържание на преживяното. Картината в нашето съзнание  обикновено не е някаква добре подредена история, а по-скоро амалгама от парадокси или странни връзки. Поради това и Фройд нарича Егото „цензура на сънищата”. Сънищата са парадоксални, защото именно това Его е „компресирало” някаква фрустрираща за нас ситуация. Не е приятно да изпитваме страх, вина или силна тревога, нали? Дори и по време на сън, Егото се опитва да ни предпази от тези неприятни усещания.

Известно е, че в състояние на релаксация нервните импулси се движат по-бързо и могат да изминат много по-дълъг път, отколкото в будно състояние. Тяхната активност нерядко ни носи разрешения на някаква наша вътрешна дилема. Мозъкът ни е изтъкан от когнитивни мрежи, и всеки спомен или следа достига по съответните асоциативни канали до други подобни събития, чувства, мисли и състояния. Така те се активират и се свързват с други следи – затвърдени в настоящето, в сегашния ни опит.

Символиката в един сън е всъщност езика на съответния човек, тя е знак за естеството на неговата семиотична матрица. Тяхната образност може да зависи и от степента на разширяване на съзнанието. В съня си, ние правим своеобразни астрални пътувания и често може да открием отговорите на важни за нас въпроси. Когато се събудим, най-важни са по-скоро усещанията – дали са приятни или неприятни, повърхностни или проникновени, цветни или черно-бели и т.н. Никой не може да обясни един ваш сън по-добре от самите вас.

Има, разбира се, сънища, които човек помни цял живот. Те са дълги, имат сюжет, изградени са по-цялостно. Обикновено са ясни и като послания. Другите, които са по-сложни и иносказателни – тях разбираме след време, нужна е повече вътрешна работа, за да усетим есенцията им. Понякога тези образи ни служат като подсказка за бъдещи развития, а много често стават сюжет за разказ или книга. Сънищата винаги са били и ще бъдат източник на вдъхновение за хората на изкуството. А и не само за тях.

Сънищата могат да бъдат и много често са използвани от терапевтите в тяхната работа – те въздействат безболезнено върху нагласите, които обикновено са доста устойчиви. Естествено няма как автоматично да се премахнат причините за травмите, но въпреки това, сънят е един чудесен инструмент за претълкуване и преформулиране на дефицити, попаднали във фокуса на терапевтичния процес. По принцип всяка образност е добре дошла, защото така се намират обиколни пътища за осветляването на един проблем, променя се перспективата, разбиват се защитите на Егото или казано обобщено – се открехва завесата на подсъзнанието – мястото, където ние ревниво пазим своите страхове, рани или тайни желания.

Ако си спомним за Юнг, един от най-известните последователи на Фройд, то бихме могли да открием изумителни постижения в работата със собствените му сънища. Той анализира и изследва и най-отдалечените кътчета на подсъзнанието си и благодарение на този опит, създава нова парадигма в терапевтичната практика. Този период от живота му, всъщност го тласка и към окончателната раздяла с Фройд. За Юнг сънищата са сред най-автентичните методи за самоизследване – така те се превръщат за него в едно своеобразно пътуване към личния мит. Постепенно той стига до създаването на Теорията за психологическите типове и централното понятие в юнгианската анализа, а именно – процеса на „индивидуация“. Въпреки огромното многообразие от подходи, за Юнг сънищата си остават един от основните инструменти в търсенето и намирането на себе си и централен механизъм в работата със сянката.