АЛХИМИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО

 

Venus-Embellished_MichaelParkes

Venus Embellished, Michael Parkes

Когато всички фази в една връзка преминат, на масата сяда Мълчанието. Като четвърти за бридж. Най-важният. Без него същинската игра не може да започне. И ето че сме се подредили в кръг – Гневът, Болката и Самотата. Във всеки от нас има частица от другия. Ние сме равни, ние сме едно.

Събрали сме се на вечеря, но е толкова трудно да преглътнем случващото се. Докато танцувахме абсурдния си танц, се изтощихме от очаквания. Едва намираме сили, и все пак започваме последната игра. Тази с Мълчанието, което в началото е просто свидетел на нашите уморени жестове.

Гневът остана без думи и не вдигна тост. Болката не отпи от чашата с вино, защото вече бе кисело от дългото чакане. Самотата леко докосна едно от блюдата – твърде богата бе трапезата за пръстена, който свиваше стомаха й. Бавно и категорично Мълчанието се потопи в естествената си среда – неподвижността и празнотата.

Движим се с различна скорост през ефирната материя на общуването, без да надникваме отвъд очевидното. Оплетени в ежедневното взимане-даване често не разбираме кога сме преминали границата на насищане, потъвайки в тежестта на имането. В това състояние, губим сензитивността си, ставаме твърде самоуверени, не виждаме фрапиращи детайли, бременни сме с изисквания. Искаме още, и още, и още. Искаме щастие…

Циклите в природата имат начало и край, както и истината в една връзка. Преминавайки през различни нива на съществуване, тя се бори за живота си. Историята й винаги е нова, а краят има много лица. За виждащите, той не е обикновен край. Той е възкресение и сътворяване, когато всички условия са налице. Гневът, болката и самотата съществуват а приори – нали са продукт на ума.

Първи пада гневът – една светкавична смърт в последната битка. Следва го болката – като сълза, като катарзис и освобождение. Но само, когато усетим времето да спира напълно, сме готови за самотата – достолепно елегантна в дрехи от злато и скъпоценни камъни. Тя е необходимата духовна алхимия, която призовава благородните сили и ги интронизира. Винаги прецизна в полирането на ръбовете, извайва новите сплави още в нивото на астрала. Подготвя ни бавно за Мълчанието, напластяващо стъпка по стъпка новото, неочакваното и несравнимото.

Мълчанието не търси нищо и не се нуждае от никого. Идва точно навреме, когато всички карти са вече на масата. Движи се без придружители, но винаги следвано от сянката на тишината. Прегръща ни, когато казваме сбогом на оръжията. Застива в космическо блаженство и ни обръща към самите себе си. Опитомява бавно егото ни, оставяйки на тръгване своя подарък – винаги различен, но безценен като търпението, вечността и истината.

Мълчанието е всичко и нищо едновременно. Отива си така, както е дошло – неусетно, незабележимо и напълно естествено. Сяда на трона в сърцето ни и негова е последната дума: прости. То казва всичко беззвучно, дарявайки ни с безпощадна яснота точно преди да изгрее Новата луна.

Казват, Мълчанието е злато…