VITA NUOVA

Dante_and_Beatrice_(Osterely)

Carl Wilhelm Friederich Oesterly, Dante and Beatrice, 1845

Данте описва този просветлен миг в своята VITA NUOVA (“Нов живот”) – мигът, когато зърнал Беатриче, мигът, който го превърнал от обикновен човешко животно в поет… Бил поразен от онова, което Джеймс Джойс нарича естетически унес. Това е началото на духовния живот, както ни казва Данте в началните страници на тази очарователна книга: “Духът на моите очи: “Съзираш насладата си.” Духът на живота в моето сърце рече: “Съзираш повелителя си.” А духът на моето тяло рече: “Сега ще страдаш.”

Престижът, социалните взаимоотношения, сигурността – всички тези потребности изчезнали. Беатриче била крайчецът на един загадъчен лъч, който идва от дълбините на вселената. Когато Данте последвал този лъч, той го отвел до самия престол на световната загадка (както се изразявала тя в културата на Данте), а именно Троицата.

И тъй, най-напред трябва да откриете коя е движещата сила във вас. Разбира се, тя ще ви движи на нивото на човешко същество. И би трябвало да се движи по начин, подходящ за вашия житейски етап. Трябва да се научите да разбирате какъв е архетипът на вашия житейски етап и да го изживявате. Опитът да изживявате архетипа на етапа, който е останал зад гърба ви, е една от основните причини за невротичните разстройства. Говорих вече за четирийсетгодишните дечица, които ридаят върху фройдистката кушетка. На тях им липсва увереност в собствената преценка и винаги търсят авторитети.

Откриваме този проблем и при човека, който се мъчи да се задържи в своя апогей. Животът му вече клони към заник, но той си мисли, че още е в зенита си. И тъй, както видяхме този човек тръгва на риболов. Е, един мъж в края на шейсетте си години би трябвало да улови нещо по-добро от пъстърва – поне една-две русалки. И той го знае.

Когато носената от вас маска се пропука, когато изгубите вяра в нея, може да получите регресия в душата си на който и да било етап от живота. Когато едно цяло общество изгуби своята образност, то може да се озове в онова, което се нарича “пуста земя”… Ние се лутаме, и не съумяваме да задействаме света, в който живеем. Това е задачата на съвременния поет и творец…

Когато отъждествите живота си със съзнанието, ще откриете, че тялото може да си отиде. Това е голямата криза на пълнолунието. Именно това е кризата, която Данте твърди, че е изживял на трийсет и петата си година; това е видението на “Божествена комедия”, в което цялата вселена – в неговия речник – става проявление не толкова на съзнанието, колкото на любовта. Той се отъждествява с онази любов, онази благодат, която произлиза от трансцендентния престол и се проявява в прекрасните носители, един от които е и Беатриче…

И тъй, казвам, че начинът да откриеш своя мит е да откриеш своята страст, своята опора и да знаеш в кой етап от живота се намираш. Проблемите на младостта не са проблеми на старостта. Не се опитвайте да изживеете живота си прекалено бързо. Тази работа – мъдростта – трябва да дойде постепенно.

Джоузеф Кембъл, “Пътища към блаженството”, Личният мит

ЕДИН ДРУГ ВЪЗМОЖЕН ЖИВОТ

„Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

Или обнажил меч, да се опълчиш

Срещу море от мъки и в таз битка

Да ги зачеркнеш всички?“

 „Хамлет“, Уилям Шекспир

За обитателите на храма на Мелпомена – играта е всичко. Тя е сакрален акт на свързване с духовните корени и силата на съдбата, и независимо от броя на изиграните представления, пиесата сякаш всеки път е нова и различна. Въплътеният образ е чиста енергия, която прегръща публиката, създавайки неповторима колективна аура. Актьорът прескача през епохи и настроения в играта на живота и полирал до съвършенство чертите на скитника се превръща в мост към душата на зрителя. Заразява ни с енергията на вечно търсещия и жадуващ справедливост, любов и красота, но най-вече – той, АКТЬОРЪТ, е примерът, на когото позволяваме да ни трансформира. В хода на жизнения си път, ние също изиграваме различни роли и често не забелязваме колко силно се идентифицираме с определен образ – на майката, на твореца, на воина, на шамана.

Eдни от най-трудните въпроси на психолозите по време на терапевтичните сесии са тези, приканващи ни да опишем себе си. Наглед доста обикновен, повикът „Кой съм аз?“ често ни препраща към по-дълбоки размисли. От него тръгва своеобразната лична ретроспектива – плод на подсъзнателна потребност за себепознание.

В стремежа си да разгадаем мистерията на душата, ние потегляме на различни пътешествия. Трябва ни само време, и да се доверим на инстинкта. Постепенно започваме да разпознаваме лицата си от вчера, днес и утре. И за артиста, и за нас, докосването до истината може да е болезнено преживяване, но може да звучи и с нотка на облекчение, ако постигнем осъзнаване без да забравяме миналото. Тогава сме се излекували от спомена, простили сме всичко, обикнали сме невъзможното.

Актьорската професия е от малкото привилегировани, позволяваща преминаването през един и същи тест многократно. Всеки път, когато се превъплъщава в образ, актьорът извиква навън познати и непознати нагласи, мисли и чувства. Потапянето в себе си е не само неизбежно – то се случва според собствените вътрешни правила. В краткия отрязък от време-пространството, артистът се изправя пред парадоксалната автентичност на душата, пред един друг възможен живот. Превръща се в лечител, алхимик, магьосник – за себе си и другите.

ANGELflute

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:

време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;

време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;

време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;

време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки;

време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;

време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;

време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир. …

Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било, – и Бог ще повика назад миналото.“

Книга на Еклисиаста или Проповедника, гл. 3, http://www.pravoslavieto.com

ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ!

and-when-they-came-to-the-sword-that-the-hand-held-king-arthur-took-it-up

“Тук кралете оставиха своите корони и скиптри, а героите – своите оръжия. Те всички бяха велики духове, чието могъщество струеше от самите тях, а не го получаваха от външни вещи – навсякъде величието им бе с тях.”

Артур Шопенхауер, на шестнадесетгодишна възраст в Уестминстърското абатство

Тънката граница между даването и получаването е в основата на много легенди за крале, принцове и рицари. Някои виждат в това крехко равновесие само моментно измерение на живота, други – справедливото възмездие, трети – блясъкът на победата. За мнозина тази граница е в „Златното правило“, но за мъдреца е универсалния закон в едно лично пътуване.

Този архетип** е белязан от символите на величие и слава. Той най-често е победител и даровете са в краката му. Но дори и в най-могъщите и щастливи царства, животът носи тъжни отпечатъци от битки с незнайни врагове или срещи с огнедишащия дракон. Връзката на легендата, която почитаме може да ни докосне и много лично. Тя ни превежда през битието на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика или Магьосника*. Многобройни са образите, в които се настаняваме през целия си живот, но именно тези ще оставят пред вратата ни най-големите подаръци. Точно на зазоряване.

Движим се ту по-бързо, ту по-бавно по оста „минало-бъдеще“ без да забелязваме превъплъщенията на героичното си обкръжение. Пътуването понякога прилича на огнено танго с присъщите му резки извивки и задъхано темпо – след „две напред“, ще последва кратък момент на неподвижност преди да направим поредния завой назад. Един танц по спирала в прегръдката на образи, мистично изваяни в ателието на подсъзнанието.

Преди да получиш, трябва да дадеш или „искай и ще ти се даде“?!

Харесва ми елегантния нюанс в тази дилема. Той предполага отношение не към резултата или бързото достигане до определена точка в пространството, а анализ на пътуването, което ще доведе до ново измерение на битието – в случая на нашия герой. След края на всяко пътуване постигаме нова реалност, ново качество и нова сила. Постепенно сме усвоили измамната лекота на живота и се отдаваме на потока около нас без усилие. Какво получаваме и какво даваме, какво искаме и какво намираме са въпросите на героя в нас, но и отговорите, които намираме.

Всяко магично пътешествие започва невинно – отвсякъде струи светлина, а хората са красиви и добри. Не, не чакаме да завоюват доверието ни – даваме им го. Уверени в себе си, щастливи и устремени,  не мислим за страха и нямаме инстинкт за него, просто не можем да го разпознаем. Невинният живее в рая на безвремието с красивата илюзия на вечността. Танцуваме с истината, защото сме напълно отворени и приемащи и знаем каква е същността на нещата. Вярваме, че сме защитени. Вярваме, че животът е чудо.

В противовес на Невинния, архетипът на Сирака може да бъде изживян като мъчително и нежелано пътуване. Тук има самота и усещане за изоставяне, има страх и болка, недоверие и бягство. Сълзи, лъжа, предателство… Това е едно от най-важните ни пътешествия. В този период от живота си сме изправени пред сянката си, но не знаем, че това е тя. Ще го разберем по-късно – чак във фазата на мъченичеството. Дотогава ще трябва да се посветим на пречистването и да се освободим от вината, гнева и агресията като отхвърлим тежкото наследство на поколенията преди нас. Ще трябва да се изправим на краката си и да продължим да танцуваме.

Пред Сирака има няколко възможности –  да избяга и да се скита безцелно, да се предаде на енергията на Мъченика или да застане под знамената на най-смелия. Понякога той прави рязък завой и се опитва да избегне осъзнаването, решително приемайки войната. Но каква ще е тази смелост, ако не е добре премерена и осмислена, ако не е част от голямата стратегия, ако не се разтваря в близостта на перспективата. Нерядко при Сирака се развива сценария на омагьосания кръг и колебание между Мъченика и Воина. Той се лута ту към територията на единия, ту се изкушава от славата, която му обещава другия. И това може да продължава безкрайно, ако целта е да се избяга от неудоволствието. Стремежът тук не е да победим другия, да се завърнем с трофеи или да завладеем земи. Пътуването в архетипа на Сирака е преход към креативните вселени в душата на Скитника. Към света на търсещия себе си творец и експериментатор – не просто любител на промените, а сътворител на идентичности.

Архетипът на Скитника носи в себе си свобода и подвижност, понякога съпътствани от аристократична небрежност и лекота, но и от безумната смелост на мечтата. Скитникът е все още в плен на страха, макар че дълбоко в себе си е осъзнал тленността на победата и лъскавата суета. Той поема към далечни земи и сменя с радост територията, виждайки във всеки нов ден началото на нова епоха.  Придирчиво подбира партньорите си, но все още не е застрахован от зрителни илюзии. В търсене на щастието, Скитникът припява с блаженство мантрата „Красотата ще спаси света“, уви, нерядко извор на  покрусени очаквания. Насред хаоса, той оцелява с белези от рани, но и с разбирането, че най-голямото приключение е самият Той и, че Новата земя го чака отвъд лудия порив на мисълта. Именно Скитникът се заема със Сянката. С времето спира да се самонаранява и започва да вижда голямата картина. Разбира смисъла на всяка жертва и не обвинява никого за провалите и грешките. Смирява се пред силата на архетипа и застава пред чистилището високо повтаряйки на глас: Аз съм това, което Съм! Аз не съм тялото. Аз не съм мислите…

Да това е той, Воинът – преодолял утопията на Невинния, бягствата на Сирака, отчаянието и жертвоготовността на Мъченика, многобройните скиталчества и приключения на Скитника. Във времето за рекапитулация, тъмната нощ на душата е свършила и героят се събужда, необезпокояван от сенки и полутонове. Получил достъп до силата след многобройни тестове, кризи и конфликти, той се самоутвърждава и заявява с лекота. Борбите вече не всяват страх, спокойствието е мисия възможна, а опредметяването на практицизма – една от първите задачи на строителя. На този етап от развитието се материализира формата, кристализирала с цената на много мъки и лишения. Емоциите са рафинирани и приглушени, дори някак ненужни, защото имат благородна цел: другите и тяхното добруване. Героичен архетип като този на Воина ще се грижи за по-слабите и онеправданите, ще издигне каузата на справедливостта и ще възцари мъдро ценностите на един по-красив свят. Той вече има себе си, опитомил е силата и е готов да плати цената. Няма да се откаже… Осъзнал единството на живота, ще танцува в добри и лоши времена, ще съзерцава с мъдро равнодушие и светлината и сянката, ще притихне в неумолимия копнеж за заедност на противоположностите.

На разположение ни е винаги и образът от детските приказки, от когото научаваме всичко за сътворението – Магьосникът. Откърмени сме с него още в далечното минало, когато чудесата са били част от естествения вик на живота. По-късно разбираме всичко за синхроничността, относителността и силата на намерението.  Ще видим съдбата си като низ от сбъднати малки мечти, като красива игра с времето, като сила и търпение в едно. Да полира диаманта в сърцето е първата и най-важна привилегия, постигната от Магьосника. Но не отношенията с хората и обстоятелствата са негов единствен приоритет. Той търси и намира хармонията на вътрешно и външно, той е в трансцендентното поле на знанието. Виждайки истината, се слива с неподвижността на време-пространството по своя воля. Способен на рядкото съчетание между пределна концентрация и спокойствие, Магьосникът е самото олицетворяване на тъканта на живота. Той е овладял Златното правило и приема нещата като съвършени, цялостни, и завършени вътре в себе си. Магьосникът е самореализиращия се манифест за доброта, любов и истина, защото за да пресътвори живот за другите, той трябва вече да е бил там, трябва да се е завърнал при невинния, трябва да е бил ужасно сам.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Евангелие от Матей (7:2–8)

* Формулирани от Каръл Пирсън, въз основа на теорията на Юнг

** Понятието е въведено в психологията и културологията от Карл Густав Юнг. Архетипът съхранява универсални културни и архаични представи. Те принадлежат на цялото човечество и имат колективна природа. Именно този колективен основен образ, част от колективното несъзнавано, Юнг нарича архетип – „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.” Архетипите са генетично заложени в структурите на човешкия мозък. Те се проявяват по време на сънища, екстрасензорни преживявания или творческа дейност.

Image: And when they came to the sword that the hand held Кing Arthur took it up, N.C. Wyeth, American Artist and Illustrator,  1922

Анима и Анимус

eros

Lagrenee, Louis Jean Francois – Eros And Psyche

“Ти си слуга на това, от което се нуждае душата ти.”

Карл Густав Юнг

Текстовете на Юнг са като началото, от което тръгват всички истории. Това са истории за нашия вътрешен свят, намиращ се в непрестанно движение към себе си. Извън физическата реалност всъщност няма ВРЕМЕ – темпоралните му характеристики са само ориентир в ежедневния живот. Нищо не идва или си отива, нито е ново, нито е старо, всичко е едно и е навсякъде.

Юнг определя същността на Анима и Анимус като неразделни базисни основания за единството на въплътената душа. Два различни психични образа, произлизащи от единната архетипна структура на личността – жената в мъжа и мъжът в женската природа. Те са неизменно заедно. Бидейки подпрагови в своята динамика, могат само леко да надникнат в съзнанието ни. Приличат на скачени съдове – безсмислени един без друг, вечно търсещи равновесието на цялото. Съставляват унаследената същност на психиката и образците на поведение чрез силата на инстинкта.

Понятието за Архетип е сред най-старите идеи, обясняващи връзката между душата, психичните образи и инстинктите. Той е обителта, в която изпълняват дуета си Анима и Анимус. Техният съюз е не само част от невидимостта на айсберга, но и проявление на най-дълбоките основания на душата чрез актовете на поведението ни. Овеществява се чрез ритуалите, силния афект или любимата приказка, но може да избухне и при кризи на личността – като живо същество, едновременно неделимо и автономно от колективното несъзнавано.

Колкото по-силен е стремежът към съвършенство в душата на един човек, толкова по-осъзната е тя за архетипите, чрез които живее. Архетипното поведение е най-очевидно при индикации за вътрешен конфликт. Тогава егото, разкъсвано от безсилие, предава контрола към по-ниските октави – инстинктите. Когато е извън юздите на Аз-а, архетипът разгръща историята си, а ние трябва само да я прочетем правилно. Затова е и тъй притегателна силата на символите и метафорите. Ако образността е ярка, богата и подвижна се появява митът, който според Юнг е архетипна активност, придаваща смисъл на мощните несъзнавани процеси. Потапяйки се в тази вътрешна реторика, ние се опитваме да открием вярното послание, емоция или история, която един ден ще бъде разказана от първо лице. Виждаме Херкулес и Сизиф, Атина Палада или Афродита, Ерос и Психея или Двуликият Янус.

Архетипът приласкава в себе си всички пориви на СЯНКАТА, с които личността иска да живее, без да го знае. Тя разтърсва основите на „добре подредения“ Аз и го принуждава да се движи все по-бързо между противоположностите, за да ги осмисли.  Играта на Анима и Анимус е неизбежна в процеса на освобождаване от сенчестите настроения и мисъл-форми. От друга страна, когато съумеем да проектираме сянката върху архетипа, към който тя принадлежи ще можем да я разпознаем. Нейната интеграция е всъщност първия етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за Анимата и Анимуса. Колкото по-обемно и важно е съдържанието на несъзнаваното, което се асимилира от Аз-а, толкова по-явно той се доближава до цялостната (напълно осъзната) личност, макар че никога не може да я достигне.

В своята автобиография Юнг говори за творческия процес и писането като за едно безкрайно и непредсказуемо пътешествие по пътя към разширяване на съзнанието. Неговите текстове приличат на паралелно пътуване през различни отрязъци от време-пространството. Те са като красив сън от светлини и сенки, като танц на Анима и Анимус в измерения от вечност.

„ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ!“

KnowThySelf-Online

 

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл Густав Юнг

Тезата «Познай себе си!», схваната като върховна норма на човешката мъдрост е била инкрустирана в храма на Аполон в Делфи. Да познае човек себе си според Сократ, на когото се приписва тази фраза, означава да се почита най-напред не човешкото тяло, а човешката душа и нейната същност – онова разумно и божествено начало, което прави човека човек и му помага да развие добродетелите си. „Познай себе си!“ е мотото, чрез което и днес модерният свят се опитва да достигне до едно по-дълбинно разбиране за законите, които управляват живота ни.

От екзотерична (външна) гледна точка, психологията е необозрим, всеобхватен и сложен предмет, но само от езотеричната, или вътрешна страна може да се види съединителната нишка между аспектите, които характеризират вашата истинска същност. Всеки човек е част от енергийната тъкан на света. Чрез своя индивидуален избор и път, той се включва във великата структура на живота и неговите проявления. Езотеричната психология подпомага изследването на пътя на душата. Тя се основава на Древните учения и книгите на Алис Бейли и Люсил Седеркранс – Трактат за седемте лъча, Езотерична астрология, Творческо мислене, Природата на душата и др.

Как може да поръчате индивидуална консултация?

Научете повече за пътя на душата си чрез Езотеричната психология. За целта е нужно да изпратите приложената по-долу форма за заявка, отбелязвайки своя въпрос, проблем, както и точна дата, час и място на раждане. Веднага ще получите обратен имейл с потвърждение за приемане на заявката ви и уточнения относно следващите стъпки. Моля пишете от имейла, от който ще се води кореспонденцията.