ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ!

and-when-they-came-to-the-sword-that-the-hand-held-king-arthur-took-it-up

“Тук кралете оставиха своите корони и скиптри, а героите – своите оръжия. Те всички бяха велики духове, чието могъщество струеше от самите тях, а не го получаваха от външни вещи – навсякъде величието им бе с тях.”

Артур Шопенхауер, на шестнадесетгодишна възраст в Уестминстърското абатство

Тънката граница между даването и получаването е в основата на много легенди за крале, принцове и рицари. Някои виждат в това крехко равновесие само моментно измерение на живота, други – справедливото възмездие, трети – блясъкът на победата. За мнозина тази граница е в „Златното правило“, но за мъдреца е универсалния закон в едно лично пътуване.

Този архетип** е белязан от символите на величие и слава. Той най-често е победител и даровете са в краката му. Но дори и в най-могъщите и щастливи царства, животът носи тъжни отпечатъци от битки с незнайни врагове или срещи с огнедишащия дракон. Връзката на легендата, която почитаме може да ни докосне и много лично. Тя ни превежда през битието на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика или Магьосника*. Многобройни са образите, в които се настаняваме през целия си живот, но именно тези ще оставят пред вратата ни най-големите подаръци. Точно на зазоряване.

Движим се ту по-бързо, ту по-бавно по оста „минало-бъдеще“ без да забелязваме превъплъщенията на героичното си обкръжение. Пътуването понякога прилича на огнено танго с присъщите му резки извивки и задъхано темпо – след „две напред“, ще последва кратък момент на неподвижност преди да направим поредния завой назад. Един танц по спирала в прегръдката на образи, мистично изваяни в ателието на подсъзнанието.

Преди да получиш, трябва да дадеш или „искай и ще ти се даде“?!

Харесва ми елегантния нюанс в тази дилема. Той предполага отношение не към резултата или бързото достигане до определена точка в пространството, а анализ на пътуването, което ще доведе до ново измерение на битието – в случая на нашия герой. След края на всяко пътуване постигаме нова реалност, ново качество и нова сила. Постепенно сме усвоили измамната лекота на живота и се отдаваме на потока около нас без усилие. Какво получаваме и какво даваме, какво искаме и какво намираме са въпросите на героя в нас, но и отговорите, които намираме.

Всяко магично пътешествие започва невинно – отвсякъде струи светлина, а хората са красиви и добри. Не, не чакаме да завоюват доверието ни – даваме им го. Уверени в себе си, щастливи и устремени,  не мислим за страха и нямаме инстинкт за него, просто не можем да го разпознаем. Невинният живее в рая на безвремието с красивата илюзия на вечността. Танцуваме с истината, защото сме напълно отворени и приемащи и знаем каква е същността на нещата. Вярваме, че сме защитени. Вярваме, че животът е чудо.

В противовес на Невинния, архетипът на Сирака може да бъде изживян като мъчително и нежелано пътуване. Тук има самота и усещане за изоставяне, има страх и болка, недоверие и бягство. Сълзи, лъжа, предателство… Това е едно от най-важните ни пътешествия. В този период от живота си сме изправени пред сянката си, но не знаем, че това е тя. Ще го разберем по-късно – чак във фазата на мъченичеството. Дотогава ще трябва да се посветим на пречистването и да се освободим от вината, гнева и агресията като отхвърлим тежкото наследство на поколенията преди нас. Ще трябва да се изправим на краката си и да продължим да танцуваме.

Пред Сирака има няколко възможности –  да избяга и да се скита безцелно, да се предаде на енергията на Мъченика или да застане под знамената на най-смелия. Понякога той прави рязък завой и се опитва да избегне осъзнаването, решително приемайки войната. Но каква ще е тази смелост, ако не е добре премерена и осмислена, ако не е част от голямата стратегия, ако не се разтваря в близостта на перспективата. Нерядко при Сирака се развива сценария на омагьосания кръг и колебание между Мъченика и Воина. Той се лута ту към територията на единия, ту се изкушава от славата, която му обещава другия. И това може да продължава безкрайно, ако целта е да се избяга от неудоволствието. Стремежът тук не е да победим другия, да се завърнем с трофеи или да завладеем земи. Пътуването в архетипа на Сирака е преход към креативните вселени в душата на Скитника. Към света на търсещия себе си творец и експериментатор – не просто любител на промените, а сътворител на идентичности.

Архетипът на Скитника носи в себе си свобода и подвижност, понякога съпътствани от аристократична небрежност и лекота, но и от безумната смелост на мечтата. Скитникът е все още в плен на страха, макар че дълбоко в себе си е осъзнал тленността на победата и лъскавата суета. Той поема към далечни земи и сменя с радост територията, виждайки във всеки нов ден началото на нова епоха.  Придирчиво подбира партньорите си, но все още не е застрахован от зрителни илюзии. В търсене на щастието, Скитникът припява с блаженство мантрата „Красотата ще спаси света“, уви, нерядко извор на  покрусени очаквания. Насред хаоса, той оцелява с белези от рани, но и с разбирането, че най-голямото приключение е самият Той и, че Новата земя го чака отвъд лудия порив на мисълта. Именно Скитникът се заема със Сянката. С времето спира да се самонаранява и започва да вижда голямата картина. Разбира смисъла на всяка жертва и не обвинява никого за провалите и грешките. Смирява се пред силата на архетипа и застава пред чистилището високо повтаряйки на глас: Аз съм това, което Съм! Аз не съм тялото. Аз не съм мислите…

Да това е той, Воинът – преодолял утопията на Невинния, бягствата на Сирака, отчаянието и жертвоготовността на Мъченика, многобройните скиталчества и приключения на Скитника. Във времето за рекапитулация, тъмната нощ на душата е свършила и героят се събужда, необезпокояван от сенки и полутонове. Получил достъп до силата след многобройни тестове, кризи и конфликти, той се самоутвърждава и заявява с лекота. Борбите вече не всяват страх, спокойствието е мисия възможна, а опредметяването на практицизма – една от първите задачи на строителя. На този етап от развитието се материализира формата, кристализирала с цената на много мъки и лишения. Емоциите са рафинирани и приглушени, дори някак ненужни, защото имат благородна цел: другите и тяхното добруване. Героичен архетип като този на Воина ще се грижи за по-слабите и онеправданите, ще издигне каузата на справедливостта и ще възцари мъдро ценностите на един по-красив свят. Той вече има себе си, опитомил е силата и е готов да плати цената. Няма да се откаже… Осъзнал единството на живота, ще танцува в добри и лоши времена, ще съзерцава с мъдро равнодушие и светлината и сянката, ще притихне в неумолимия копнеж за заедност на противоположностите.

На разположение ни е винаги и образът от детските приказки, от когото научаваме всичко за сътворението – Магьосникът. Откърмени сме с него още в далечното минало, когато чудесата са били част от естествения вик на живота. По-късно разбираме всичко за синхроничността, относителността и силата на намерението.  Ще видим съдбата си като низ от сбъднати малки мечти, като красива игра с времето, като сила и търпение в едно. Да полира диаманта в сърцето е първата и най-важна привилегия, постигната от Магьосника. Но не отношенията с хората и обстоятелствата са негов единствен приоритет. Той търси и намира хармонията на вътрешно и външно, той е в трансцендентното поле на знанието. Виждайки истината, се слива с неподвижността на време-пространството по своя воля. Способен на рядкото съчетание между пределна концентрация и спокойствие, Магьосникът е самото олицетворяване на тъканта на живота. Той е овладял Златното правило и приема нещата като съвършени, цялостни, и завършени вътре в себе си. Магьосникът е самореализиращия се манифест за доброта, любов и истина, защото за да пресътвори живот за другите, той трябва вече да е бил там, трябва да се е завърнал при невинния, трябва да е бил ужасно сам.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Евангелие от Матей (7:2–8)

* Формулирани от Каръл Пирсън, въз основа на теорията на Юнг

** Понятието е въведено в психологията и културологията от Карл Густав Юнг. Архетипът съхранява универсални културни и архаични представи. Те принадлежат на цялото човечество и имат колективна природа. Именно този колективен основен образ, част от колективното несъзнавано, Юнг нарича архетип – „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.” Архетипите са генетично заложени в структурите на човешкия мозък. Те се проявяват по време на сънища, екстрасензорни преживявания или творческа дейност.

Image: And when they came to the sword that the hand held Кing Arthur took it up, N.C. Wyeth, American Artist and Illustrator,  1922

Advertisements