ТЯ

Selene

BENEDETTO GENNARI CENTO (1633 – 1715), DIANA AND ENDYMION

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл  Густав Юнг

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата“, в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима“? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима“. Съответната фигура в несъзнаваното на жената нарекох „анимус“.

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред  „анима“. Изпивах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнане – и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност – написаното не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма“ се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!“

Постепенно се научавах да разграничавам своите собствен мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: Това е вярно, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етап. Защо е това унижение?“…

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се обръщах към анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън. …

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията. Мисля си за думите на Гьоте „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“  („Фауст“, част първа)

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ, (1961), “Спомени, сънища, размисли” (стр. 178 и фрагменти от гл. “Сблъсък с несъзнаваното”)

Advertisements

Анима и Анимус

eros

Lagrenee, Louis Jean Francois – Eros And Psyche

“Ти си слуга на това, от което се нуждае душата ти.”

Карл Густав Юнг

Текстовете на Юнг са като началото, от което тръгват всички истории. Това са истории за нашия вътрешен свят, намиращ се в непрестанно движение към себе си. Извън физическата реалност всъщност няма ВРЕМЕ – темпоралните му характеристики са само ориентир в ежедневния живот. Нищо не идва или си отива, нито е ново, нито е старо, всичко е едно и е навсякъде.

Юнг определя същността на Анима и Анимус като неразделни базисни основания за единството на въплътената душа. Два различни психични образа, произлизащи от единната архетипна структура на личността – жената в мъжа и мъжът в женската природа. Те са неизменно заедно. Бидейки подпрагови в своята динамика, могат само леко да надникнат в съзнанието ни. Приличат на скачени съдове – безсмислени един без друг, вечно търсещи равновесието на цялото. Съставляват унаследената същност на психиката и образците на поведение чрез силата на инстинкта.

Понятието за Архетип е сред най-старите идеи, обясняващи връзката между душата, психичните образи и инстинктите. Той е обителта, в която изпълняват дуета си Анима и Анимус. Техният съюз е не само част от невидимостта на айсберга, но и проявление на най-дълбоките основания на душата чрез актовете на поведението ни. Овеществява се чрез ритуалите, силния афект или любимата приказка, но може да избухне и при кризи на личността – като живо същество, едновременно неделимо и автономно от колективното несъзнавано.

Колкото по-силен е стремежът към съвършенство в душата на един човек, толкова по-осъзната е тя за архетипите, чрез които живее. Архетипното поведение е най-очевидно при индикации за вътрешен конфликт. Тогава егото, разкъсвано от безсилие, предава контрола към по-ниските октави – инстинктите. Когато е извън юздите на Аз-а, архетипът разгръща историята си, а ние трябва само да я прочетем правилно. Затова е и тъй притегателна силата на символите и метафорите. Ако образността е ярка, богата и подвижна се появява митът, който според Юнг е архетипна активност, придаваща смисъл на мощните несъзнавани процеси. Потапяйки се в тази вътрешна реторика, ние се опитваме да открием вярното послание, емоция или история, която един ден ще бъде разказана от първо лице. Виждаме Херкулес и Сизиф, Атина Палада или Афродита, Ерос и Психея или Двуликият Янус.

Архетипът приласкава в себе си всички пориви на СЯНКАТА, с които личността иска да живее, без да го знае. Тя разтърсва основите на „добре подредения“ Аз и го принуждава да се движи все по-бързо между противоположностите, за да ги осмисли.  Играта на Анима и Анимус е неизбежна в процеса на освобождаване от сенчестите настроения и мисъл-форми. От друга страна, когато съумеем да проектираме сянката върху архетипа, към който тя принадлежи ще можем да я разпознаем. Нейната интеграция е всъщност първия етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за Анимата и Анимуса. Колкото по-обемно и важно е съдържанието на несъзнаваното, което се асимилира от Аз-а, толкова по-явно той се доближава до цялостната (напълно осъзната) личност, макар че никога не може да я достигне.

В своята автобиография Юнг говори за творческия процес и писането като за едно безкрайно и непредсказуемо пътешествие по пътя към разширяване на съзнанието. Неговите текстове приличат на паралелно пътуване през различни отрязъци от време-пространството. Те са като красив сън от светлини и сенки, като танц на Анима и Анимус в измерения от вечност.