НЕДОВЪРШЕНИТЕ НЕЩА

parkesegg

Michael Parkes, The Magic Spring

Моментите, в които ни спохожда мисълта за грешките, вината или непремерените думи оставят горчив вкус. Това са състоянията, за които си спомняме с натраплива отчетливост и искаме да „изиграем“ отново. Следите в паметта, които ни приземяват в срама и глупостта. Онези неразбрани чувства, подобни на доведените деца от приказките – отхвърлени, унизени, невидими; изпратени от самите нас в Долната земя. И въпреки всички кръгове на съдбата – тази част от нас, която винаги ще ни преследва като сянка.

Изкуството да доведеш всяко преживяване до творчески край е най-великото от всички изкуства и вероятно най-малко практикуваното в нашия западен свят. Преди всичко то изисква смелостта да се разделиш с „призраците“ от миналото. Тази раздяла се нарича още скъсване. Не може да има истинска свобода и ново прераждане без съзнателно отделяне от миналото, без способността да приключиш смислено и хармонично с преживяното. Смелостта може би изисква да кажеш „край“ и да прогониш спомена за онова, което остава недовършено, невъзприето, нерешено. Но не винаги е лесно да го направим – особено, когато трябва да започнем друг живот и да навлезем в новия цикъл на битие и смисъл.

Уви, призраците упорито продължават да бродят в подсъзнанието – сенките на изоставени дела, неказани думи, на големи или малки жестове, които сърцето и ръцете не могат да бъдат принудени да извършат. Седейки срещу терапевта с поглед към часовника и с разбирането, че времето ни е изтекло, може внезапно да си спомним онова, което искахме и този път да разкажем, но не успяхме отново. Можем ли да приемем неизживяната любов и да сложим окончателен край, независимо от разтрогнатите същности на онова, което е било.

Разбира се, за всичко това се изискват умения, но най-вече е нужна смелост. Тя е от необичаен вид – психическа смелост, но въпреки това е съвсем истинска и  често е по-трудно да събереш нея, отколкото онази, необходима за достойна смърт в битка. Естеството на тази смелост обикновено не се разпознава, нито се разбира добре – тя не е емоционална или физическа. Отчасти е психическа, но най-вече тя е акт на духовна воля. Човек приема загубата и започва от начало, знаейки отлично, че един ден прогонените в дън земя призраци ще се изправят пред него отново. И ако междувременно е пораснал, ще знае как да се справи с недовършените неща.

Ще говори, ще плаче, ще върви, ще живее. Просто ще продължи.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s