VITA NUOVA

Dante_and_Beatrice_(Osterely)

Carl Wilhelm Friederich Oesterly, Dante and Beatrice, 1845

Данте описва този просветлен миг в своята VITA NUOVA (“Нов живот”) – мигът, когато зърнал Беатриче, мигът, който го превърнал от обикновен човешко животно в поет… Бил поразен от онова, което Джеймс Джойс нарича естетически унес. Това е началото на духовния живот, както ни казва Данте в началните страници на тази очарователна книга: “Духът на моите очи: “Съзираш насладата си.” Духът на живота в моето сърце рече: “Съзираш повелителя си.” А духът на моето тяло рече: “Сега ще страдаш.”

Престижът, социалните взаимоотношения, сигурността – всички тези потребности изчезнали. Беатриче била крайчецът на един загадъчен лъч, който идва от дълбините на вселената. Когато Данте последвал този лъч, той го отвел до самия престол на световната загадка (както се изразявала тя в културата на Данте), а именно Троицата.

И тъй, най-напред трябва да откриете коя е движещата сила във вас. Разбира се, тя ще ви движи на нивото на човешко същество. И би трябвало да се движи по начин, подходящ за вашия житейски етап. Трябва да се научите да разбирате какъв е архетипът на вашия житейски етап и да го изживявате. Опитът да изживявате архетипа на етапа, който е останал зад гърба ви, е една от основните причини за невротичните разстройства. Говорих вече за четирийсетгодишните дечица, които ридаят върху фройдистката кушетка. На тях им липсва увереност в собствената преценка и винаги търсят авторитети.

Откриваме този проблем и при човека, който се мъчи да се задържи в своя апогей. Животът му вече клони към заник, но той си мисли, че още е в зенита си. И тъй, както видяхме този човек тръгва на риболов. Е, един мъж в края на шейсетте си години би трябвало да улови нещо по-добро от пъстърва – поне една-две русалки. И той го знае.

Когато носената от вас маска се пропука, когато изгубите вяра в нея, може да получите регресия в душата си на който и да било етап от живота. Когато едно цяло общество изгуби своята образност, то може да се озове в онова, което се нарича “пуста земя”… Ние се лутаме, и не съумяваме да задействаме света, в който живеем. Това е задачата на съвременния поет и творец…

Когато отъждествите живота си със съзнанието, ще откриете, че тялото може да си отиде. Това е голямата криза на пълнолунието. Именно това е кризата, която Данте твърди, че е изживял на трийсет и петата си година; това е видението на “Божествена комедия”, в което цялата вселена – в неговия речник – става проявление не толкова на съзнанието, колкото на любовта. Той се отъждествява с онази любов, онази благодат, която произлиза от трансцендентния престол и се проявява в прекрасните носители, един от които е и Беатриче…

И тъй, казвам, че начинът да откриеш своя мит е да откриеш своята страст, своята опора и да знаеш в кой етап от живота се намираш. Проблемите на младостта не са проблеми на старостта. Не се опитвайте да изживеете живота си прекалено бързо. Тази работа – мъдростта – трябва да дойде постепенно.

Джоузеф Кембъл, “Пътища към блаженството”, Личният мит

Advertisements

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

RemOsuznavane

Андрей Ремньов, Осезание, 2009

Тази класическа приказка се разказва във всички древни култури. Историята на Златното момиче ни води към универсалната мъдрост, закодирана чрез символния език в паметта на вселената. Можем да търсим нейните корени в няколко посоки, но накрая винаги ще стигнем до едно и също място – енергията, която живее и се проявява в жизнения път на всеки от нас.

Както в изследванията на Клариса Пинкола Естес върху женските архетипи, така и в легендите и от Изток и от Запад, душата преминава през дълбок катарзис, през сенчестите гори на подсъзнанието, лута се в най-тъмната нощ съвсем сама. Тя се отправя към нищото беззащитна, прекосявайки необятни пространства. Среща се с ужасни чудовища и злодеи, но винаги оцелява.

Пътуването й е изпъстрено с непреодолими наглед препятствия, а врагове се оказват най-близките хора – бащата или завистливите сестри…  Подобно на Златното момиче, така и Психея (от гръцки – душа, ψυχή) от древногръцкия мит е мразена заради добротата и красотата си. Подложена на многобройни тежки изпитания от Афродита, майката на влюбения в нея Ерос, и сестрите си, които не приемат ставащото между двамата, тя получава помощ от боговете във всички критични моменти. Преминава през Долната земя, освобождавайки се от страха, за да продължи напред, без да мисли за цената, която ще се наложи да плати.

Старите легенди и творения са искри от архетипни енергии, част от играта за надмощие между светлината и тъмнината. В тях съперници на простосмъртните са самите Богове и природните стихии, и не е ли това пътят нагоре, който сме обречени да извървим. Неизменно стремяща се към себеосъзнаване, душата преодолява неувереността, илюзиите, заблудите и табутата, пропада многократно в бездната, но винаги успява да върне силата си. Това, което се очаква от нея е търпение, мъдрост, самообладание и безгранична любов.  Спасението идва винаги в последния миг, когато всичко изглежда безнадеждно или безвъзвратно погубено. Всъщност не – идва в блестящи царски доспехи. Нито жабата е жаба, нито звярът е толкова страшен. Всички чудовища могат да бъдат опитомени и трансформирани с постоянство и търпение – нито по-рано, нито по-късно.

Поредността на изпитанията при Златното момиче предполага преминаване през червената вода, след нея през синята, зелената и черната. Но заради обичта, с която тя обгрижва всички жаби, змии и гущери, магьосницата решава да й спести нови тегоби. Точно накрая и преди окончателното избавление, изоставеното от баща си дете получава инструкция да се потопи в златната вода, което и ще преобърне съдбата му. Погледнато от перспективата на фините нива на съществуване, тази приказка илюстрира фазите на изчистване, зареждане и защита с пранична енергия. Златната прана носи не само най-добрата защита, но и най-високата вибрация на живота. Истинската защита не е нещо изкуствено създадено, солидно или неразрушимо. Тя е силата, с която заявяваме автентичната си същност и неуязвимостта към всяка атака, тя е преодоления и добре забравен страх. Затова идва и винаги последна – като награда, и като благословия за невинността и смелостта да се заявим.