Ефектът Луцифер

Lucifer

Le génie du mal, Guillaume Geefs, 1848, white marble

„Ефектът Луцифер” е формулиран от проф. Филип Зимбардо, един от най-влиятелните социални психолози и хуманисти на нашето съвремие още през миналия век. Ефектът е кръстен на ангелът Луцифер, описан в Стария завет като падналият ангел, наказан за завистта си към Бог. Името Луцифер е от латински произход, което буквално означава „носител на светлина“, „свет(л)оносец“.

Луцифер е любимия ангел на Господ, тръгнал по кривия път и превърнал се в сатана, а самият ефект рисува трансформациите в човешкия характер и факторите, които принуждават „добрите” хора, понякога неусетно и за самите тях,  да се превърнат в злодеи. Последните събития в Европа и света предразполагат към всякакви анализи за случващото се, но голямото предизвикателство е да превърнем знанието от научните изследвания в мъдри решения за общността и регионите, към които принадлежим.

Класическият Станфордски експеримент е известен още и като „Затворническият експеримент“ и е проведен през 1971 г. в Пало Алто, Калифорния. Той илюстрира Ефекта на Луцифер, който бе наблюдаван между другото и при издевателствата в багдадския затвор Абу Гариб в разгара на войната в Ирак, сякаш за да потвърди и верифицира с нова сила научния експеримент. Проф. Зимбардо подбира две групи студенти – при това повечето от тях студенти по психология, разделя ги по случаен признак на надзиратели и затворници и ги вкарва в симулационен затвор за 2 седмици. Въпреки перфектната подготовка на всички детайли, експериментът е прекратен на 6-ия ден от самия Зимбардо, тъй като надзирателите започнали да изпълняват изключително брутално възложените им роли. Свободните импровизации и преживяването на автентични негативни емоции, уви, са отвели участниците твърде далеч.

Корените на „злото”, стройните методи за въздействие върху емоциите и нагласите по посока на личностна трансформация, могат да бъдат видяни далеч назад в миналото, напр. още по време на издевателствата срещу афро-американци в САЩ от страна на движението Ку Клукс Клан. Още по-рано, примери за такива кампании ни дават пропагандните методи за обработка на общественото съзнание, използвани от Хитлер. Но да не се връщаме чак толкова назад във времето. Борбата между силите на доброто и злото съпътстват живота ни от началото на света.

В основата на този социален процес, стоят цялостни кампании за дехуманизация на обществото и насаждането на дискриминационни нагласи и действия срещу малцинствени групи. Хитлер е широко известен и с „творческия” си подход в това отношение –  той е използвал дори комикси в пропагандата, легитимираща унищожаването на евреите в Европа. Ку Клукс Клан „изобретяват” т.нар. „Trophy photos” – снимки на американци с линчувани от тях хора, които е било традиция да се изпращат до семействата и приятелите. Разбира се, историята познава още много примери, които могат да илюстрират превръщането на добрия д-р Джекил в мистър Хайд. Дехуманизацията може да се оприличи на своеобразен „мозъчен катаракт”, който замъглява човешките емоции и нагласи и създава условия за нечувана жестокост на едно човешко същество спрямо друго.

Какъв е по-дълбокият смисъл на това, което се вижда на повърхността? Как да отговорим на асиметричните заплахи? Как можем да се предпазим от нежелано влияние и да трансформираме „енергията на травмата” в позитивно послание за социална и личностна промяна. Как да общуваме, когато сме изправени пред фигура, облечена с власт?

На първо време трябва да си дадем сметка за няколко основни фактора: каква точно позиция отстояваме, колко важно е за нас другите да ни харесват, особено ако не са ни близки, има ли други групи от хора, които биха се радвали на нашето присъствие, как бихме погледнали в един бъдещ момент на сегашното ни конформистко поведение?

Наред с тези по-общи насоки можем да предприемем и други по-конкретни стъпки в трудни или заплашващи ни ситуации. Разбира се, най-напред трябва да сме сигурни, че опасността е преминала и сме в кондиция. Следва преразглеждане на нагласите и отношенията ни, но и ревизия на изреченото и неизреченото, както и на последвалите действия. Добре е да се запитаме способни ли сме да изречем три от най-трудните изречения: ”Аз сгреших”, „Аз не постъпих правилно”, „Аз промених мнението си” и просто тихо да приемем загубите? Можем ли да бъдем отговорни и открити без да се заблуждаваме, че някой ще ни даде „безплатен обяд”, а също и, че с нечестни средства ще постигнем голямото добро? Ако запазим критичността на погледа си, сигурно ще ни е по-лесно да търсим второ мнение, да си дадем време за проверка, да не прибързваме с подписа си, да не си затваряме пътищата към повече информация и връзка с близките.

Добре е да не забравяме, че всяка идеология, макар и мощна като въздействие, когато се институционализира, е просто сбор от думи и абстракции и да се стремим  да пазим себе си и хората около нас. И тук употребявам думата „идеология“ както в тесен, така и в по-широкия й смисъл на социална парадигма. Навярно отдавна сте се убедили, че когато вярваме на интуицията и вътрешното си чувство – те рядко ни подвеждат. Тогава разбираме, че можем да използваме целия съзнателен и „безсъзнателен“ механизъм като още едно сетиво, което да ни ориентира в трудни моменти. Понякога, когато ни се струва, че изход няма, трябва много бързо да си спомним, че мозъкът контролира емоциите и да използваме силата на мисълта си, да се оттеглим за известно време, да си дадем време.

Възможно ли е да се възпитат способности и сензитивност към процеса на позитивна социална промяна? Защо не. Наистина, всичко започва от всеки един от нас, защото обществото ни не се състои от анонимни статисти, а от личности със свои лица. Разбира се, групите предполагат социални различия, но общата среда и посланията на мнозинството могат реално да променят нещата дори и за един единствен човек. Възпитаването на алтруистични и недискриминационни нагласи започва още от най-ранна детска възраст – от семейството, от детската градина и училището. Това е периодът, в който най-бързо и с фотографска точност се „запечатват“ социални представи и стереотипи. Ако още тогава се опитаме да предложим на децата си един толерантен модел на общуване с различните от нас, ако избягваме етикетирането и негативните квалификации по адрес на „другия”, бихме могли да им покажем по-доброто лице на света, в който живеем. Ако им покажем, че различията са богатство, а не заплаха, вероятно ще стимулираме и вроденият им инстинкт за самоусъвършенстване и креативност в името на един по-добър и хуманен свят.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s