TURNING THE TIDE

ravmedtwin

Every expression of language has three basic imports: what is articulated, why it is articulated and how it is articulated. The first concern in communication is usually with how things are articulated, even though this promotes superficiality. The next most important thing in most people’s minds is why something is articulated. They try to deal as directly as possible with the intention, guessing at what lies behind the surface meaning of someone’s words, even though this promotes wrangling.

Consider the immortal words, “judge not, that ye be not judged.” What do those simple words mean? In our context, perhaps the broadest and most important of all contexts, they mean at least this:

  • Negatively:
    Don’t jump to conclusions when interpreting anyone, especially negative ones. Don’t presume on the basis of perceived tone. Don’t presume about objectives or psychology.
  • Positively:
    Register the precise, ordinary meaning of the words the person is using. Respond with courtesy and clarity (and all the intuition you can).

Perhaps more than any other time in its history, the world today is hostage to the vanity reflex, and strangely proud of it. People imagine that it must be somehow possible to speak only truth without anyone ever getting upset (though apparently it wasn’t possible for Christ), so potentially upsetting words are presumed shameful.

Sometimes we see clearly enough, in a certain respect, why something is being said. If so, we are seeing only a small aspect of the sum-total motivation, which is as generally hidden to the speaker or writer as to the people hearing or reading. Just as physical science shows that, to a mind-boggling degree, organisms are more complex than they appear, occult science increasingly does the same with psychology. It couldn’t be otherwise given the absolute unity and infinite detail of reality.

When people refer to how something is said, they usually mean perceived tone, gestures, and so on which have an immediate and apparent effect. This is a superficial level compared to the deeper reality which concerns applied causes.

When something is articulated with insight, courage, self-control, innocence of presumption, or wisdom, there is a useful and beautiful effect, irrespective of what immediate reactions occur.

If these things are lacking, however, then there is a deleterious, wasteful effect, irrespective of all charisma in communication, or immediate reactions of appreciation. Many historical instances of oratory testify to this.

We are all and always called to make a better world. Such work cannot bypass the central problems outlined here and ignoring them just makes them worse. Whether we deal with them directly or obliquely, let’s live as if we are starting to turn the tide.

Source: http://vitalharmony.ning.com/

Advertisements

ЖИТИЕ НА СВЕТА РАВНОАПОСТОЛНА МАРИЯ МАГДАЛИНА

MM2

Italian School, 19th Century, Carlo Dolci, Mary Magdalene

Мария Магдалина, равноапостолна света мироносица, особено прославила се в християнската Църква със своята пламенна, непоколебима, самоотвержена любов към Господа Иисуса Христа, била родом от богатия по това време град Магдала, който се намирал в Галилейската област на Палестина, на брега на Генисаретското езеро, или Галилейското море, между градовете Капернаум и Тивериада.

Света равноапостолна Мария Магдалина била истинска галилейка. А галилеец, галилейка в проповедта и утвърждаването на християнството означава нещо много особено. Галилеец наричали Самия Спасител Христа, тъй като Той от детство израснал и живял, а след това много проповядвал в Галилея, и даже в четвърти век гръко-римският император Юлиан Отстъпник умира (в 363 г.) с думите, отправени към Христа:

-Ти победи, Галилеецо!…

За първата част от живота на света равноапостолна Мария Магдалина е известно само това, че тя страдала от тежък, неизлечим недъг, била обхваната, според евангелските думи, от „седем бяса”. Причината и обстоятелствата на появата на нещастието й са неизвестни. Но светото Евангелие и отците на Христовата Църква учат, че такива особено тежки страдания Божието Провидение допуска, за да „се явят Божиите дела”, тоест, за да се явят особените Божии действия по отношение на хората и особените действия, извършвани от Бога чрез Месията Христа, каквото е в настоящия случай изцелението от бесовете, за славата на Бога и Христа и за духовно просвещение и спасението на Мария Магдалина.

Тя завинаги се присъединила към своя Избавител, навсякъде Го следвала, за да слуша Неговите спасителни наставления и да се ползва от всеки случай да служи на своя Божествен Изцелител. При това особено забележителна била изключителната твърдост и необикновеното мъжество, с които света Мария Магдалина се отнасяла към него. Въпреки всички препятствия и страшни опасности, даже в тежките дни и часове на жестоките страдания на Христа, Мария Магдалина се показала по-мъжествена и по-предана от апостолите; когато почти всички, и апостолите, въпреки обещанията си да умрат с Господа, били победени от страх от Господните врагове, „разбягали се”‘ и се скрили – Мария Магдалина победила страха с любов и с непоколебимото си съпричастие към Страдащия се стараела да смекчи трънливия път, по който Той вървял за спасението на света.

И след смъртта на своя Изцелител Мария Магдалина не Го напуска: тя придружавала изпращането на тялото Му от Йосиф Ариматейски и Никодим от кръста до гроба, била на погребението Му и гледала къде полагат Христа” и когато, за да отдаде чест по Божия закон на вече настъпващия велик празник Пасха, оставила погребаното Му тяло, пламенната, благодарна любов на Мария Магдалина в дълбоката скръб й открила източник на утешение. Любовта й внушила желание да окаже последната възможна чест на унизения от иудеите неин Спасител. Тогава тя купува миро и аромати, та с помазването на тялото на погребания Христос да Му отдаде, според еврейския обичай, възможната почест.

Йоан Златоуст пише: Когато апостолите си тръгнали с такова смътно и слабо усещане от празния Христов Гроб, на него отново се върнала Мария Магдалина. Като стигнала до пещерата на Гроба, тя започнала да плаче и безутешно скърбейки, надникнала в ниския вход на пещерата, за да погледне още веднъж къде е погребан нейният Спасител. И там „вижда да седят два ангела в бяло облекло, единият при главата, а другият при нозете, дето беше лежало тялото Иисусово. И те й казват:

„- Жено, защо плачеш?”

Мария им отговаря:

„- Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили!”…

Скръбта на Мария била толкова голяма, че тя не съобразила, че с нея говорят не хора, а ангели, приели вид на хора, за да облекчат скръбта й със светлия си тържествен, празничен вид на мястото на печалното погребение на Христа, и тя им отговорила със същите думи, които казала и на апостолите за изчезването на тялото Христово от Гроба. А ангелите, с тържественото си, светло явяване, подготвяйки Мария Магдалина за възвестяването на дивното Христово възкресение, обаче не й казват, както на другите мироносици, че Този, Когото тя така ревностно търси, славно е възкръснал, защото на Господа било угодно да я причисли към непосредствените възвестители на Неговото Възкресение.

И ето, в този момент, когато Мария Магдалина в отговора си на ангелите им открила защо плаче, Спасителят Христос внезапно се появил зад нея, поради което ангелите застанали в особено почтително положение спрямо Него.

В утрото на Възкресение Христово тя била удостоена да види възкръсналия Господ първа от всички Негови ученици и ученички и първа, по непосредствена заповед на Господа, била направена вестителка, проповедница на Христовото Възкресение за тях. Апостолите проповядвали Христовото Възкресение на целия свят; – Мария Магдалина проповядвала Христовото Възкресение на самите апостоли. По думите на Тома Аквински, тя била „апостол на апостолите!“…

Света равноапостолна Мария Магдалина проповядвала дълго благовестието на Възкръсналия Христос в Италия и в град Рим, и при първото посещение на апостол Павел в Рим, и след отпътуването му две години по-късно. От Рим, според преданието на Църквата, света равноапостолна Мария Магдалина пристигнала в град Ефес, който тогава бил особено известен. Тук, според преданието и свидетелството на много свети отци и църковни писатели, света равноапостолна Мария Магдалина помагала на свети апостол и евангелист Йоан Богослов в благовестническите трудове, оставайки до своята мирна кончина, и била погребана също в Ефес.

Нетленните прославени мощи на света равноапостолна Мария Магдалина били пренесени тържествено в девети век при император Лъв VI философ от Ефес в Константинопол и положени в храма на манастира на свети Лазар. Такова е преданието на Източната православна християнска Църква.

Но не можем със сигурност да твърдим, че мощите на света равноапостолна Мария Магдалина останали завинаги и изцяло в Константинопол. Те биха могли да бъдат пренесени на друго място от самите вярващи, поради страх от победоносните нападения на турците; те лесно биха могли да бъдат взети от и на запад в Рим, когато Константинопол бил завладян от италианците и кръстоносците от четвъртия поход в началото на XIII век, тъй като тогава мощите на светците от много югоизточни области били пренасяни и разделяни по различни градове в страните на Западна Европа.

Римокатолическата църква твърди, че мощите на света равноапостолна Мария Магдалина, с изключение на главата й, почиват в Рим, около Латеранския дворец на римските папи в главния храм на свети Йоан Латерански, под олтара, който папа Хонорий III осветил в нейна чест, като сам погребал мощите й там. Освен това католическата църква почита от 1280 г. и част от мощите й, намиращи се, във франция, в Проваж, близо до град Марсилия, където в уединената долина, в полите на стръмните планини, е построен величествен храм на името на света Мария Магдалина.

По материали на Информационна агенция “Фокус”

Ефектът Луцифер

Lucifer

Le génie du mal, Guillaume Geefs, 1848, white marble

„Ефектът Луцифер” е формулиран от проф. Филип Зимбардо, един от най-влиятелните социални психолози и хуманисти на нашето съвремие още през миналия век. Ефектът е кръстен на ангелът Луцифер, описан в Стария завет като падналият ангел, наказан за завистта си към Бог. Името Луцифер е от латински произход, което буквално означава „носител на светлина“, „свет(л)оносец“.

Луцифер е любимия ангел на Господ, тръгнал по кривия път и превърнал се в сатана, а самият ефект рисува трансформациите в човешкия характер и факторите, които принуждават „добрите” хора, понякога неусетно и за самите тях,  да се превърнат в злодеи. Последните събития в Европа и света предразполагат към всякакви анализи за случващото се, но голямото предизвикателство е да превърнем знанието от научните изследвания в мъдри решения за общността и регионите, към които принадлежим.

Класическият Станфордски експеримент е известен още и като „Затворническият експеримент“ и е проведен през 1971 г. в Пало Алто, Калифорния. Той илюстрира Ефекта на Луцифер, който бе наблюдаван между другото и при издевателствата в багдадския затвор Абу Гариб в разгара на войната в Ирак, сякаш за да потвърди и верифицира с нова сила научния експеримент. Проф. Зимбардо подбира две групи студенти – при това повечето от тях студенти по психология, разделя ги по случаен признак на надзиратели и затворници и ги вкарва в симулационен затвор за 2 седмици. Въпреки перфектната подготовка на всички детайли, експериментът е прекратен на 6-ия ден от самия Зимбардо, тъй като надзирателите започнали да изпълняват изключително брутално възложените им роли. Свободните импровизации и преживяването на автентични негативни емоции, уви, са отвели участниците твърде далеч.

Корените на „злото”, стройните методи за въздействие върху емоциите и нагласите по посока на личностна трансформация, могат да бъдат видяни далеч назад в миналото, напр. още по време на издевателствата срещу афро-американци в САЩ от страна на движението Ку Клукс Клан. Още по-рано, примери за такива кампании ни дават пропагандните методи за обработка на общественото съзнание, използвани от Хитлер. Но да не се връщаме чак толкова назад във времето. Борбата между силите на доброто и злото съпътстват живота ни от началото на света.

В основата на този социален процес, стоят цялостни кампании за дехуманизация на обществото и насаждането на дискриминационни нагласи и действия срещу малцинствени групи. Хитлер е широко известен и с „творческия” си подход в това отношение –  той е използвал дори комикси в пропагандата, легитимираща унищожаването на евреите в Европа. Ку Клукс Клан „изобретяват” т.нар. „Trophy photos” – снимки на американци с линчувани от тях хора, които е било традиция да се изпращат до семействата и приятелите. Разбира се, историята познава още много примери, които могат да илюстрират превръщането на добрия д-р Джекил в мистър Хайд. Дехуманизацията може да се оприличи на своеобразен „мозъчен катаракт”, който замъглява човешките емоции и нагласи и създава условия за нечувана жестокост на едно човешко същество спрямо друго.

Какъв е по-дълбокият смисъл на това, което се вижда на повърхността? Как да отговорим на асиметричните заплахи? Как можем да се предпазим от нежелано влияние и да трансформираме „енергията на травмата” в позитивно послание за социална и личностна промяна. Как да общуваме, когато сме изправени пред фигура, облечена с власт?

На първо време трябва да си дадем сметка за няколко основни фактора: каква точно позиция отстояваме, колко важно е за нас другите да ни харесват, особено ако не са ни близки, има ли други групи от хора, които биха се радвали на нашето присъствие, как бихме погледнали в един бъдещ момент на сегашното ни конформистко поведение?

Наред с тези по-общи насоки можем да предприемем и други по-конкретни стъпки в трудни или заплашващи ни ситуации. Разбира се, най-напред трябва да сме сигурни, че опасността е преминала и сме в кондиция. Следва преразглеждане на нагласите и отношенията ни, но и ревизия на изреченото и неизреченото, както и на последвалите действия. Добре е да се запитаме способни ли сме да изречем три от най-трудните изречения: ”Аз сгреших”, „Аз не постъпих правилно”, „Аз промених мнението си” и просто тихо да приемем загубите? Можем ли да бъдем отговорни и открити без да се заблуждаваме, че някой ще ни даде „безплатен обяд”, а също и, че с нечестни средства ще постигнем голямото добро? Ако запазим критичността на погледа си, сигурно ще ни е по-лесно да търсим второ мнение, да си дадем време за проверка, да не прибързваме с подписа си, да не си затваряме пътищата към повече информация и връзка с близките.

Добре е да не забравяме, че всяка идеология, макар и мощна като въздействие, когато се институционализира, е просто сбор от думи и абстракции и да се стремим  да пазим себе си и хората около нас. И тук употребявам думата „идеология“ както в тесен, така и в по-широкия й смисъл на социална парадигма. Навярно отдавна сте се убедили, че когато вярваме на интуицията и вътрешното си чувство – те рядко ни подвеждат. Тогава разбираме, че можем да използваме целия съзнателен и „безсъзнателен“ механизъм като още едно сетиво, което да ни ориентира в трудни моменти. Понякога, когато ни се струва, че изход няма, трябва много бързо да си спомним, че мозъкът контролира емоциите и да използваме силата на мисълта си, да се оттеглим за известно време, да си дадем време.

Възможно ли е да се възпитат способности и сензитивност към процеса на позитивна социална промяна? Защо не. Наистина, всичко започва от всеки един от нас, защото обществото ни не се състои от анонимни статисти, а от личности със свои лица. Разбира се, групите предполагат социални различия, но общата среда и посланията на мнозинството могат реално да променят нещата дори и за един единствен човек. Възпитаването на алтруистични и недискриминационни нагласи започва още от най-ранна детска възраст – от семейството, от детската градина и училището. Това е периодът, в който най-бързо и с фотографска точност се „запечатват“ социални представи и стереотипи. Ако още тогава се опитаме да предложим на децата си един толерантен модел на общуване с различните от нас, ако избягваме етикетирането и негативните квалификации по адрес на „другия”, бихме могли да им покажем по-доброто лице на света, в който живеем. Ако им покажем, че различията са богатство, а не заплаха, вероятно ще стимулираме и вроденият им инстинкт за самоусъвършенстване и креативност в името на един по-добър и хуманен свят.

ЗЛАТНОТО СЕЧЕНИЕ

DarekSiustaSolentNews

Darek Siusta, Solent News, F/A-18F Super Hornet

„Във който се съдържа основния принцип на всички, борещи се за красота и съвършенство, в светове на изкуство и природа, и който прониква, като доминиращ спиритичен идеал, всички структури, форми и пропорции, независимо космични или лични, органични или не, звукови или светлинни, и което намира пълната си реализация, обаче, в човешка форма.“ Адолф Зайсинг (1810-1876), немски психолог за “универсалният закон”

Множество гледни точки могат да обяснят как потоците от трансформираща енергия пресичат нашето време и пространство. Вървим по своя жизнен път с неугасимия стремеж да достигнем Златното сечение, и това се случва с всяка мисъл, чувство или действие. С всеки изминал ден се приближаваме или отдалечаваме от този идеал, но вътрешната потребност да се слеем с него, остава винаги жива.

От една страна, ние сме част от хоризонтална общност, разположена върху местата, където функционираме – културна или професионална общност, социална група, етнос, народ. А от друга – като физически тела – сме част и от биосферата на Земята, свързвайки се както с нейния център –  земното ядро, така и с космическата енергия, звездите, планетите. Глобалната енергийна система от взаимовръзки и зависимости е активна благодарение и на нашето участие, колкото и нищожно малко да ни се струва то.

Златното сечение е не само математическо понятие, то е символ за красота, хармония и съвършенство в изкуството, науката и природата. Въведен от Леонардо да Винчи, терминът е използван и за обозначаване на “идеалното човешко тяло”. То е било познато на египтяните и древните гърци още в античността. Представата за хармония и отношение e в основата на философските идеи на Питагор, а египетските пирамиди и Партенонът са пример за използването на пропорцията и в архитектурата.

За Златното сечение и съотнасянето ни с тази хармонична матрица, можем да говорим в различни ракурси. То е конфигурация от енергийни лъчи, но и пропорция, създадена при движението на инфомационни вълни. То е видимо, и невидимо, и въздушно, и материално, и качествено, и количествено. Мястото на човека и неговата принадлежност към определена хармонична структура се илюстрира от една интересна и противоречива за някои учени теория – пасионарната (passion) теория на Лев Гумильов – руски историк, археолог, изтоковед, писател, преводач и философ. Законът за пасионарността е резултат от изследвания, които той започва през 1960 г., и които в последствие влизат във всеобхватното му изследване „Етногенезисът и биосферата на Земята“ – тема и на неговия втори докторат, този път по география. Синът на големите руски поети Анна Ахматова и Николай Гумильов е арестуван три пъти – през 1935, 1938 и 1949 г., и въпреки реалността си в сталинистките лагери, където прекарва цели 20 г., създава математически модел на историческите процеси в своята теория за възникването и развитието на етносите. Според този модел, етносите възникват вследствие на т. нар пасионарни тласъци, имащи по всяка вероятност космическа природа, в резултат от спускаща се върху Земята енергия. Те се пораждат, достигат кулминация и загиват в следствие на взаимодействията си с ландшафта и другите етноси.  Според Лев Гумильов, пасионарните тласъци имат цикли и се развиват през интервали от около 250 години, като всеки от тях обхваща територии от хиляди километри, преминаващи като относително обособена линия върху земната повърхност.

В хоризонталната система от взаимоотношения е обичайно да се подчиняваме на общия енергиен поток, сливайки се с аурата на групата, към която принадлежим.  Понякога, можем да наречем това конформизъм и да му се противопоставим, но много често, то е просто единство и съгласие със средата. Груповата енергия функционира на надличностно ниво и е по-мощна от полето на отделния човек. Поради това, индивидът лесно може да се окаже с подчинен статус.  Тази е и причината, хората с по-различна енергетика и висока скорост на движение на фините тела да не се включват охотно в групи и общности, избирайки по този начин независимостта пред социума.

Когато се свързваме с другите, нашите отношения стават част от полето на съответното „семейство“.  Душата прави своите притегляния и се синхронизира с общности, вибриращи на нейната честота.  Понякога, обаче, рационалните избори, пред които се изправяме, са всъщност неосъзнати актове, регулирани от подсъзнанието или свръхсъзнанието. Тази игра на мозъчната дейност и степените на осъзнатост (вкл. колективното безсъзнателно) е в ход и по време на сън, тъй като тогава се извършват много бързи фини настройки в комуникацията между тялото и душата.

Когато скоростта на енергията е висока, нейната работа е почти неосезаема. В очите на някои, човек с такива психични способности, може да изглежда прекалено релаксиран, неподвижен или дори напълно незаинтересован от „важните“ проблеми. Фините нива на функциониране са невидими за обикновеното зрение и се проявяват като мисъл, усещане, инсайт, твърда увереност или образ, като сънуване наяве. Това са явления на феноменологично ниво, които нямат материален субстрат или отчетлива форма. Не се улавят от петте ни сетива и се движат много по-бързо от звуковите вълни. Пристигат мигновено, давайки големи предимства на своя притежател в ежедневния живот и при изграждането на стратегии за успех на всички нива. Всяко сравнение със скоростта на придвижване на материалните обекти е немислимо и, без съмнение, в полза на ефирните нива.

Добра аналогия на горната съпоставка е движението на свръхзвуковия самолет и преминаването на звуковата бариера. Това се случва при скорост от 1234 км/ч и се усеща от пилота като мигновено пресичане на енергийна мембрана с голямо налягане. От този момент нататък, той се движи по-бързо от звука и затова по време на въздушни демонстрации напр., зрителите виждат най-напред машината, а чак след това чуват тътена на двигателите. Това изпреварващо звука движение на свръхзвуковия изтребител е приблизителен модел на светкавичното пристигане на мисълта в съзнанието, което чак след това може да бъде обработено или интерпретирано от мозъка – физическия субстрат на съзнанието.

Енергийните нива работят многопосочно и неуловимо, независимо от опитите да бъдат обхванати и обяснени всички закономерности в тяхното движение. Според Дейн Ръдиар, пионерът на личностно-ориентираната астрология, който основава подхода си на синтеза между източната и западната традиция и теософията, развитието на човека преминава през  добре изразени цикли във времето и пространството.  Той основава структурата на 12-те дома в наталната карта върху психологическите закономерности в трансформацията на личността, съобразена едновременно с фазите на жизнения път и нейното духовно развитие. Неслучайно и в интегралната система на Мастър Чоа Кок Сюи, основните енергийни центрове са не 7, а 12, като последния се намира на около 30 см над главата и прилича на златна звезда, перла или пламък, в зависимост от духовното развитие на човека.

Всички теории за мястото на човека в енергийното поле на земята и космоса са възниквали като отговор на потребността да познаем света и себе си. Те са се породили благодарение на древната мъдрост, предавана чрез много и различни източници и са ни тласкали към едно – търсенето на истината за собствената ни същност и постигането на умиротворение и единение с творческата искра на душата. Към разгадаването на тези закономерности се присъединяват много учени, артисти и философи и така около символът на Златното сечение се оформят многобройни графични и математически модели (напр. числата на Фибоначи). Д-р Носрат Песешкиан, основателят на позитивната психотерапия, също обосновава естественото търсене и намиране на баланса в човешкия организъм. Той специално акцентира в теорията си двете базисни потребности, възникващи още с раждането ни – способността да обичаме и да учим, чрез които естествено се самолекуваме и усъвършенстваме.

Същността на това търсене е една и съща и независима от капацитета на човешкия мозък да обработи и осъзнае процеса изцяло. То е не просто пътуване – то е завръщане. Към себе си и изначално присъщото ни съвършенство, едно завръщане към Златното сечение във всички области на сътворението. Златното сечение е тази точка на пречупване, след която започваме да се движим на друго, качествено различно ниво. То е състояние на нова свобода, извън зоната на страха – състояние на по-висок интегритет, осъзнатост и естествена красота. В него ние преживяваме усещането за безгранична любов и сливане с всичко, ставаме едно със своя вътрешен център, всъщност започваме да живеем наистина.

ОГЪН И ВОДА

whiteMoon

Казват, че водната енергия е най-силна. Тя може да угаси огъня и да изглади ръбовете на всеки камък. Бавна и галеща, за нея няма нищо невъзможно – тя прониква навсякъде и винаги намира път. Пълнолунието в Козирог, малко след полунощ на 19 юли, попада в сезона на Горещниците. Все още сме под влияние и на съвпада Венера-Меркурий, който беляза уикенда с красиви емоции, творчески подем и въздушни вдъхновения.

Днес честваме празника на Св. Марина и апогея на огнения импулс във водния Рак. В този период от годината, огънят и водата сключват примирие. Пикът на лунната енергия в 27-ия градус на Козирог просветлява емоциите с очакван прилив и дълбочина, но и с търпеливо разбиране за истината. Дейн Ръдиар формулира в своите изследвания Сабианският символ за тази позиция и той е повече от красноречив в ден като днешния: „Поклонници се изкачват към свещения връх.“ С легендата за Света Великомъченица Марина се завръщаме към стари истини и традиции, които така удивително прилягат на случващото се в средата на жаркото лято.

Всяка година, на празника на Света Марина жителите край село Кесарево правят водосвет на малкото Аязмо, наричано от местните Маринкиното кладенче. Хората пристигат там от рано сутринта. Идват всякакви – измъчени, хора с болести, хора, преживели своята драма…

Всеки чака утрото с надеждата, че Чудото ще се случи! А утрото идва с надеждата, донесена от няколкото свещеници, които извършват водосвет. В едно се смесват ароматът на тамян, разноцветни китки от дъхави цветя, пръските от светената вода.

Легендата говори, че преди стотина години, на Маринкиното кладенче, точно на празника на Св. Марина, рано сутринта като че ли от недрата на земята бликнала за първи път вода. Вода – лековита, носеща благословеността на надеждата за чудото, което всеки очаква. Било време размирно, хората били измъчени от войни и мизерия и всеки носел болката в душата си. Първи открил тази вода овчар, който имал болни животни. Запили те водата и както в легендите се случва – бързо оздравели. След време овчарите се събирали на раздумка и всеки път посягали към корените на дървото, за да гребват шепа вода. Лесно разбрали, че водата е лековита не само за животните – повярвали и в нейните чудодейни качества. Защото Света Марина е не само лечителка, но и закрилница на брака и семейството.

Водата, която блика точно в утрото на празника на Св. Марина, в течение на месеците бавно оттича и се скрива в земята. Затова и ако човек има нуждата от нея, най-важното е да я посрещне още в началото. Хората вярват, че гребвайки шепа вода, болестите ще намалеят, безбрачните ще си намерят своята половинка, разделените – ще се съберат отново. Хората са уверени, че всяко наречено пожелание се сбъдва…

Така да бъде.