ЕДИН ДРУГ ВЪЗМОЖЕН ЖИВОТ

„Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

Или обнажил меч, да се опълчиш

Срещу море от мъки и в таз битка

Да ги зачеркнеш всички?“

 „Хамлет“, Уилям Шекспир

За обитателите на храма на Мелпомена – играта е всичко. Тя е сакрален акт на свързване с духовните корени и силата на съдбата, и независимо от броя на изиграните представления, пиесата сякаш всеки път е нова и различна. Въплътеният образ е чиста енергия, която прегръща публиката, създавайки неповторима колективна аура. Актьорът прескача през епохи и настроения в играта на живота и полирал до съвършенство чертите на скитника се превръща в мост към душата на зрителя. Заразява ни с енергията на вечно търсещия и жадуващ справедливост, любов и красота, но най-вече – той, АКТЬОРЪТ, е примерът, на когото позволяваме да ни трансформира. В хода на жизнения си път, ние също изиграваме различни роли и често не забелязваме колко силно се идентифицираме с определен образ – на майката, на твореца, на воина, на шамана.

Eдни от най-трудните въпроси на психолозите по време на терапевтичните сесии са тези, приканващи ни да опишем себе си. Наглед доста обикновен, повикът „Кой съм аз?“ често ни препраща към по-дълбоки размисли. От него тръгва своеобразната лична ретроспектива – плод на подсъзнателна потребност за себепознание.

В стремежа си да разгадаем мистерията на душата, ние потегляме на различни пътешествия. Трябва ни само време, и да се доверим на инстинкта. Постепенно започваме да разпознаваме лицата си от вчера, днес и утре. И за артиста, и за нас, докосването до истината може да е болезнено преживяване, но може да звучи и с нотка на облекчение, ако постигнем осъзнаване без да забравяме миналото. Тогава сме се излекували от спомена, простили сме всичко, обикнали сме невъзможното.

Актьорската професия е от малкото привилегировани, позволяваща преминаването през един и същи тест многократно. Всеки път, когато се превъплъщава в образ, актьорът извиква навън познати и непознати нагласи, мисли и чувства. Потапянето в себе си е не само неизбежно – то се случва според собствените вътрешни правила. В краткия отрязък от време-пространството, артистът се изправя пред парадоксалната автентичност на душата, пред един друг възможен живот. Превръща се в лечител, алхимик, магьосник – за себе си и другите.

ANGELflute

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:

време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;

време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;

време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;

време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки;

време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;

време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;

време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир. …

Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било, – и Бог ще повика назад миналото.“

Книга на Еклисиаста или Проповедника, гл. 3, http://www.pravoslavieto.com

ЗАКОНЪТ ЗА РЕЗОНАНСА

John_William_Waterhouse_-_Echo_and_Narcissus

John William Waterhouse, Echo and Narcissus, 1903

„Да обичаш един човек означава да го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог.“

Ф. М. Достоевски

Думата „резонанс“ има латински произход и буквално означава „връщам звука“. Ако дръпнете струната на едно пиано, започват трептения на всички струни, които образуват обертон на съответния тон, т.е. са от същия вид. Такъв е принципът, който се наблюдава и при радиовълните и приемника. Ако апаратът е настроен на средни вълни, то няма как да бъдат уловени дългите или ултракъсите. Законът за резонанса е закон за пренос на енергията – една вибрация пренася действащата в нея енергия върху всяко тяло със същата честота.

Подобно на гореописаните физични явления, и ние хората отговаряме и реагираме на сигнали, сходни с нашето вибрационно поле. Велики мислители и философи размишляват върху това „чудо“ на живота и открай време задават въпросите, върху които и ние днес умуваме. Каква е връзката на човека с биосферата на Земята? Каква е връзката му с Бог? Каква е връзката ни със самите себе си?

Което си прилича, се привлича и подсилва. По-силното доминира над по-слабото и го прави свое подобие. Всеки може да привлече само неща, които отговарят на моментната му вибрация. Така поведението определя отношенията.

В синхрон с терминологията на Юнг и теорията му за сянката, е и този закон, според който човек възприема само онези области от реалността, за които притежава съответните способности и качества да влезе във взаимодействие. И тъй като нашите физически тела са обгърнати от няколко фини обвивки, те също реагират като привличат или отблъскват сигнали от околната среда. Тези реакции са част от енергийно-информационното поле, в което живеем и са свръхсетивни. Именно поради действието на мощни физични сили, ние можем да видим и осъзнаем много повече, но всъщност виждаме и осъзнаваме само отделни проявления на действителността.

Добра илюстрация на закона за резонанса са книгите и филмите. Вероятно на мнозина се е случвало да се върнат към свое любимо четиво, и да видят нови детайли и внушения в текста. Книгата е същата, но ние сме се променили. Така е и с филмите, чрез които преживяваме отново чувства и спомени. По същия начин и хората, които срещаме са “повикани” от самите нас, но не го знаем. Законът за резонанса осветява нашата същност и разкрива само феномените, които можем сами да декодираме. Ние можем да сме щастливи само с това, което приемаме и разбираме.

Случващото се наоколо е отражение на вътрешния ни свят. Човек “преживява” тези области на реалността, с които е способен да влезе в резонанс. Собственото ни електромагнитно поле, привлича, приема и осъзнава сходни и съответни обстоятелства, събития, послания или емоции. В обкръжаващата ни действителност е всъщност и отговорът на всички наши въпроси, защото в хода на взаимодействията си филтрираме и задържаме това, към което имаме афинитет. Нашите мисли и чувства са като невидим магнит – те създават специфичната духовна атмосфера, както и аурата на успех или провал.

Стремежът към цялостност и приемането на повече от една гледни точки е мъдър подход. Тогава и само тогава, ние съзнателно ще се насочим към преосмисляне и осъзнаване на по-дълбоките нива на интерпретация на реалността и себе си. Ако гледаме през призмата на самопознанието, би трябвало всъщност да сме благодарни за многообразието, с което се сблъскваме, защото това ускорява израстването на личността. Разбирайки ясно генезиса на нашите и чужди реакции, ние постепенно се научаваме да гледаме на живота по-скоро като на калейдоскоп от възможности, отколкото като заплаха за целостта ни. С времето, пред погледа ни ще се открива един напълно нов свят. Всички желания и стремежи ще се осъществят, когато сме напълно готови за тях и започнем да излъчваме подходящата честота.

В нас трепти един невидим компас, насочващ стрелките на живота към хармония или хаос. Изборът е само и единствено наш. Без вътрешна готовност, всяко търсене е безсмислено. Това, от което наистина имаме нужда, само ще ни намери, защото сме потопени в съвършен, здрав, хармоничен и щастлив живот, но можем да осъществим в себе си само толкова от него, колкото е в състояние да обхване съзнанието ни. Да “обхване” означава да “повярва”. Само вярата ни може да ограничи или умножи изобилието и щастието, които допускаме в живота си.

„АЗ“ И „ТИ“ В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ

Waterhouse_decameron

John William Waterhouse, A Tale from the Decameron, 1916

„Творците са вълшебни помощници. Като пресъздават символи и мотиви, които ни свързват с по-дълбоката ни същност, те могат да подпомогнат напредъка ни в героичното странстване на собствения ни живот. Всички митове, дочути от вас и резониращи с вашата същност, са онези елементи от обкръжаващата ви среда, които вграждате в някаква форма в живота си. Важното в случая е как те се свързват един с друг във вашия контекст, а не какъв смисъл са имали… Какъв смисъл имат сега – освен ако чрез размишление над предишното им значение не започнете да разширявате собственото си разбиране за ролята, която играят в живота ви.“

Джоузеф Кембъл, Из “Пътища към блаженството”

Независимо от това дали успяваме да се свържем емоционално с другите, когато общуваме, ние участваме в една необикновена размяна на символи. Всеки контакт, стимул или знак ни моделират неусетно. Човешкият мозък винаги е имал способността да регистрира реални или потенциални изменения на най-фини клетъчни нива. Той отразява външната среда и информацията специфично, с брилянтна коректност и навреме. Той е една от точките на пресичане на обективната реалност с душата, създавайки нагласи, очаквания и митове за живота – такъв, какъвто го усещаме.

Процесът на размяна изпраща сигнали, които могат да бъдат модифицирани чрез емоциите. Ние привличаме и излъчваме  вълни с различен оттенък и благодарение на сетивата и смисъла, приписан на случващото се, общуваме с другите без да рискуваме комфорта си. Негативността е само привидна – тя е илюзия от светлини и сенки.

Разбира се, в началото, може и да не ни изглежда така. Ако обаче овладеем чувствата и обяздим предположенията, ще проправим с успех пътя на истината. Никой не е застрахован от страдания и когато излезем от капсулата си, ще вентилираме емоциите, разказвайки за травмиращите мисли и чувства. Осмелявайки се да го направим, ще получим подкрепа, защото такова отваряне на сърцето привлича осъзнато споделяне, а това е раздяла със сковаващия страх. Разказвайки своята история се оглеждаме се в лицата на другите и виждаме себе, но и другите версии за собствения си Аз. Виждаме живота си като бягане в различни писти, виждаме своите нови идентичности и бъдеще.

В такива констелации разбираме, че можем да получим одобрение и защита, защото сме ги поискали. Осъзнаваме, че незаслужено сме се омаловажавали и самонаранявали, както и измамната игра на очакванията и сюжетите, режисирани от нас самите. Да, налага се да се разделим с костеливи навици, обичайни модели на поведение, или хора, от които сме зависими. Но имаме съюзник в това изкачване – нашето интелигентно тяло. Душата ни обитава гениален организъм, в който мозъкът и сърцето работят с кохерентна заедност.

Според основателя на позитивната психотерапия д-р Песешкиан, всеки човек се ражда с две базисни способности – да обича и да се учи. Точно, както тялото ни, което благодарение на нанесените „рани“, придобива имунитет и резистентност към други подобни атаки, така и психиката ни, чрез нашия гениален мозък като един от инструментите й, се научава да се справя с неблагоприятни въздействия и да се самовъзстановява отвътре. Не, това не е езотерика. Говорим за молекулярни изследвания, в съзвучие с експериментите на проф. Масару Емото, илюстриращи въздействието на думите и енергията на техния изказ върху водата.

Думите влияят върху тялото не само като вибрация и честота, но и чисто смислово и това е закодирано от далечно минало в нашето ДНК. Така позитивните послания и енергия могат да възстановят и ревитализират увредени молекули, въздействайки на клетъчно ниво. Една казана дума, може да звучи като хвърлен камък, но добрата дума ще отвори железни врати. Огледалните неврони, най-силно концентрирани в префронталната мозъчна кора, имат невероятната функция да приемат и възпроизвеждат с фотографска точност мисленето и действията на другите. Ето защо, хората около нас и тези, с които общуваме продължително, ни трансформират – те наистина са наше огледало.

Подобно на Алиса от приказните селения, ние можем да сме любопитни, можем да задаваме въпроси, можем да разбираме посланията идващи отвътре, както и тези, които филтрираме в аурата си. Важно е качеството на енергията, с която резонираме, защото това сме Ние, това е Пътят ни, това са Другите. И, всичко е едно в голямото огледало на живота.