ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ!

and-when-they-came-to-the-sword-that-the-hand-held-king-arthur-took-it-up

“Тук кралете оставиха своите корони и скиптри, а героите – своите оръжия. Те всички бяха велики духове, чието могъщество струеше от самите тях, а не го получаваха от външни вещи – навсякъде величието им бе с тях.”

Артур Шопенхауер, на шестнадесетгодишна възраст в Уестминстърското абатство

Тънката граница между даването и получаването е в основата на много легенди за крале, принцове и рицари. Някои виждат в това крехко равновесие само моментно измерение на живота, други – справедливото възмездие, трети – блясъкът на победата. За мнозина тази граница е в „Златното правило“, но за мъдреца е универсалния закон в едно лично пътуване.

Този архетип** е белязан от символите на величие и слава. Той най-често е победител и даровете са в краката му. Но дори и в най-могъщите и щастливи царства, животът носи тъжни отпечатъци от битки с незнайни врагове или срещи с огнедишащия дракон. Връзката на легендата, която почитаме може да ни докосне и много лично. Тя ни превежда през битието на Невинния, Сирака, Скитника, Воина, Мъченика или Магьосника*. Многобройни са образите, в които се настаняваме през целия си живот, но именно тези ще оставят пред вратата ни най-големите подаръци. Точно на зазоряване.

Движим се ту по-бързо, ту по-бавно по оста „минало-бъдеще“ без да забелязваме превъплъщенията на героичното си обкръжение. Пътуването понякога прилича на огнено танго с присъщите му резки извивки и задъхано темпо – след „две напред“, ще последва кратък момент на неподвижност преди да направим поредния завой назад. Един танц по спирала в прегръдката на образи, мистично изваяни в ателието на подсъзнанието.

Преди да получиш, трябва да дадеш или „искай и ще ти се даде“?!

Харесва ми елегантния нюанс в тази дилема. Той предполага отношение не към резултата или бързото достигане до определена точка в пространството, а анализ на пътуването, което ще доведе до ново измерение на битието – в случая на нашия герой. След края на всяко пътуване постигаме нова реалност, ново качество и нова сила. Постепенно сме усвоили измамната лекота на живота и се отдаваме на потока около нас без усилие. Какво получаваме и какво даваме, какво искаме и какво намираме са въпросите на героя в нас, но и отговорите, които намираме.

Всяко магично пътешествие започва невинно – отвсякъде струи светлина, а хората са красиви и добри. Не, не чакаме да завоюват доверието ни – даваме им го. Уверени в себе си, щастливи и устремени,  не мислим за страха и нямаме инстинкт за него, просто не можем да го разпознаем. Невинният живее в рая на безвремието с красивата илюзия на вечността. Танцуваме с истината, защото сме напълно отворени и приемащи и знаем каква е същността на нещата. Вярваме, че сме защитени. Вярваме, че животът е чудо.

В противовес на Невинния, архетипът на Сирака може да бъде изживян като мъчително и нежелано пътуване. Тук има самота и усещане за изоставяне, има страх и болка, недоверие и бягство. Сълзи, лъжа, предателство… Това е едно от най-важните ни пътешествия. В този период от живота си сме изправени пред сянката си, но не знаем, че това е тя. Ще го разберем по-късно – чак във фазата на мъченичеството. Дотогава ще трябва да се посветим на пречистването и да се освободим от вината, гнева и агресията като отхвърлим тежкото наследство на поколенията преди нас. Ще трябва да се изправим на краката си и да продължим да танцуваме.

Пред Сирака има няколко възможности –  да избяга и да се скита безцелно, да се предаде на енергията на Мъченика или да застане под знамената на най-смелия. Понякога той прави рязък завой и се опитва да избегне осъзнаването, решително приемайки войната. Но каква ще е тази смелост, ако не е добре премерена и осмислена, ако не е част от голямата стратегия, ако не се разтваря в близостта на перспективата. Нерядко при Сирака се развива сценария на омагьосания кръг и колебание между Мъченика и Воина. Той се лута ту към територията на единия, ту се изкушава от славата, която му обещава другия. И това може да продължава безкрайно, ако целта е да се избяга от неудоволствието. Стремежът тук не е да победим другия, да се завърнем с трофеи или да завладеем земи. Пътуването в архетипа на Сирака е преход към креативните вселени в душата на Скитника. Към света на търсещия себе си творец и експериментатор – не просто любител на промените, а сътворител на идентичности.

Архетипът на Скитника носи в себе си свобода и подвижност, понякога съпътствани от аристократична небрежност и лекота, но и от безумната смелост на мечтата. Скитникът е все още в плен на страха, макар че дълбоко в себе си е осъзнал тленността на победата и лъскавата суета. Той поема към далечни земи и сменя с радост територията, виждайки във всеки нов ден началото на нова епоха.  Придирчиво подбира партньорите си, но все още не е застрахован от зрителни илюзии. В търсене на щастието, Скитникът припява с блаженство мантрата „Красотата ще спаси света“, уви, нерядко извор на  покрусени очаквания. Насред хаоса, той оцелява с белези от рани, но и с разбирането, че най-голямото приключение е самият Той и, че Новата земя го чака отвъд лудия порив на мисълта. Именно Скитникът се заема със Сянката. С времето спира да се самонаранява и започва да вижда голямата картина. Разбира смисъла на всяка жертва и не обвинява никого за провалите и грешките. Смирява се пред силата на архетипа и застава пред чистилището високо повтаряйки на глас: Аз съм това, което Съм! Аз не съм тялото. Аз не съм мислите…

Да това е той, Воинът – преодолял утопията на Невинния, бягствата на Сирака, отчаянието и жертвоготовността на Мъченика, многобройните скиталчества и приключения на Скитника. Във времето за рекапитулация, тъмната нощ на душата е свършила и героят се събужда, необезпокояван от сенки и полутонове. Получил достъп до силата след многобройни тестове, кризи и конфликти, той се самоутвърждава и заявява с лекота. Борбите вече не всяват страх, спокойствието е мисия възможна, а опредметяването на практицизма – една от първите задачи на строителя. На този етап от развитието се материализира формата, кристализирала с цената на много мъки и лишения. Емоциите са рафинирани и приглушени, дори някак ненужни, защото имат благородна цел: другите и тяхното добруване. Героичен архетип като този на Воина ще се грижи за по-слабите и онеправданите, ще издигне каузата на справедливостта и ще възцари мъдро ценностите на един по-красив свят. Той вече има себе си, опитомил е силата и е готов да плати цената. Няма да се откаже… Осъзнал единството на живота, ще танцува в добри и лоши времена, ще съзерцава с мъдро равнодушие и светлината и сянката, ще притихне в неумолимия копнеж за заедност на противоположностите.

На разположение ни е винаги и образът от детските приказки, от когото научаваме всичко за сътворението – Магьосникът. Откърмени сме с него още в далечното минало, когато чудесата са били част от естествения вик на живота. По-късно разбираме всичко за синхроничността, относителността и силата на намерението.  Ще видим съдбата си като низ от сбъднати малки мечти, като красива игра с времето, като сила и търпение в едно. Да полира диаманта в сърцето е първата и най-важна привилегия, постигната от Магьосника. Но не отношенията с хората и обстоятелствата са негов единствен приоритет. Той търси и намира хармонията на вътрешно и външно, той е в трансцендентното поле на знанието. Виждайки истината, се слива с неподвижността на време-пространството по своя воля. Способен на рядкото съчетание между пределна концентрация и спокойствие, Магьосникът е самото олицетворяване на тъканта на живота. Той е овладял Златното правило и приема нещата като съвършени, цялостни, и завършени вътре в себе си. Магьосникът е самореализиращия се манифест за доброта, любов и истина, защото за да пресътвори живот за другите, той трябва вече да е бил там, трябва да се е завърнал при невинния, трябва да е бил ужасно сам.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Евангелие от Матей (7:2–8)

* Формулирани от Каръл Пирсън, въз основа на теорията на Юнг

** Понятието е въведено в психологията и културологията от Карл Густав Юнг. Архетипът съхранява универсални културни и архаични представи. Те принадлежат на цялото човечество и имат колективна природа. Именно този колективен основен образ, част от колективното несъзнавано, Юнг нарича архетип – „нещо ясно изразено, точно определен порядък с архаичен характер, както по форма, така и по смисъл. Архетипът съдържа митологични мотиви.” Архетипите са генетично заложени в структурите на човешкия мозък. Те се проявяват по време на сънища, екстрасензорни преживявания или творческа дейност.

Image: And when they came to the sword that the hand held Кing Arthur took it up, N.C. Wyeth, American Artist and Illustrator,  1922

ТЯ

Selene

BENEDETTO GENNARI CENTO (1633 – 1715), DIANA AND ENDYMION

„Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а от там следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление.“

Карл  Густав Юнг

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата“, в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима“? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима“. Съответната фигура в несъзнаваното на жената нарекох „анимус“.

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред  „анима“. Изпивах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записките на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнане – и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, защото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност – написаното не можеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма“ се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!“

Постепенно се научавах да разграничавам своите собствен мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: Това е вярно, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етап. Защо е това унижение?“…

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се обръщах към анима, когато усещах, че емоционалната ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържанието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън. …

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията. Мисля си за думите на Гьоте „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“  („Фауст“, част първа)

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ, (1961), “Спомени, сънища, размисли” (стр. 178 и фрагменти от гл. “Сблъсък с несъзнаваното”)