Сънувайте с отворени очи

“Това е първото нещо, което трябва да научите – да не търсите. Когато търсите, вие сте страничен наблюдател, докосвате се само до повърхността на нещата. На въпроса, дали има или няма Бог, или истина или реалност, или както искате го наречете, никога не може да получите отговор от книгите, или от свещеници, философи и пророци. Никой и нищо не може да отговори на този въпрос, освен вие самите. Този отговор трябва да бъде вътре във вас. Незрелостта обитава пълното неведение относно това кои сме ние. Да разберем себе си е началото на мъдростта. “

Джиду Кришнамурти

kinukovoal

By Kinuko Y. Craft, Japanese painter and illustrator

Според толтеките повечето хора живеят в своеобразен сън. С течение на годините, те материализират мисли и чувства, предразсъдъци и нагласи, представи и очаквания. В този кръговрат, изкушението непрестанно да се тълкува, квалифицира и оценява настоящето е абсолютно непреодолимо. Така изчезва (да я наречем) „първоначалната” реалност и на нейно място се появява един имагинерен свят. Дон Мигел Руис нарича това „сънуване”. Сънят е светът, който сами създаваме или този, за който мечтаем и искаме да разберем. Това е сънят на нашия ум. И той е нещо, което можем да моделираме безспирно, по собствено желание.

А знаем ли наистина, за къде пътуваме?

Всеки живее в своя разказ, в своята голяма и важна история или красив мит. Мислим за живота си като за шедьовър, но не е ли той пътуване през пъстрия вернисаж на показна суета? Мислим за срещата на нашия свят с този на толкова много хора, а не винаги знаем къде е пресечната им точка. Ако ние сме този художник и добре подберем цветовете и техниките, ще нарисуваме красиви картини и ще се усмихнем на голямото кристално огледало. Но, всъщност, само чрез поход навътре, пътувайки към душата, те ще оживеят в нетленната истина.

И денем, и нощем, ние сме в танца на собствената си илюзия. Не спираме да „пътуваме“. Именно по време на нощния сън се разгръща чудесната мечта-изследване на мита за себе си. Живот в два свята… Подобно на алхимиците, всеки нов миг извлича от есенцията в сърцето личната ни истина. А когато един ден наистина се събудим – разбираме, че сме осъзнали посоката. Осъзнали сме кои сме. Пристигнали сме в измерението на душата.

Сънувайте.

Пътувайте.

И се върнете.

 

Advertisements

Царският път към несъзнаваното

kinuko craft_psyches curiosity

Kinuko Craft, Psyche’s Curiosity

Темата за сънуването и „произхода” на сънищата безспорно е сред най-интересните. Много теории се занимават с това явление, но психоанализата и в частност Фройд, още през далечната 1900 година, построява един изключително издържан и цялостен обяснителен модел. Сънищата са наистина „царския път” към несъзнаваното и неговото изследване.

Можем да наречем съня и „защитна операция на Егото”. Според тази теория, механизмът на сънуването се опитва да предаде проблемите от живота в будно състояние с език или образи, които са в най-близка връзка с това, което всъщност изтласкваме. В резултат, получаваме зрително представяне на ситуация или проблем докато спим, което от друга страна е т.нар. от Фройд процес на „сгъстяване“.

Когато се събудим, ние помним една наситена версия на идеи, усещания и желания, идващи от латентното съдържание на нашия сън, т.е. – това, което сме подтиснали и все още не отреагирали. Ето защо и много често именно сутринта, когато сме в това гранично състояние между будност и сънуване, ние получаваме като резултат не винаги достатъчно ясен смисъл и/или съдържание на преживяното. Картината в нашето съзнание  обикновено не е някаква добре подредена история, а по-скоро амалгама от парадокси или странни връзки. Поради това и Фройд нарича Егото „цензура на сънищата”. Сънищата са парадоксални, защото именно това Его е „компресирало” някаква фрустрираща за нас ситуация. Не е приятно да изпитваме страх, вина или силна тревога, нали? Дори и по време на сън, Егото се опитва да ни предпази от тези неприятни усещания.

Известно е, че в състояние на релаксация нервните импулси се движат по-бързо и могат да изминат много по-дълъг път, отколкото в будно състояние. Тяхната активност нерядко ни носи разрешения на някаква наша вътрешна дилема. Мозъкът ни е изтъкан от когнитивни мрежи, и всеки спомен или следа достига по съответните асоциативни канали до други подобни събития, чувства, мисли и състояния. Така те се активират и се свързват с други следи – затвърдени в настоящето, в сегашния ни опит.

Символиката в един сън е всъщност езика на съответния човек, тя е знак за естеството на неговата семиотична матрица. Тяхната образност може да зависи и от степента на разширяване на съзнанието. В съня си, ние правим своеобразни астрални пътувания и често може да открием отговорите на важни за нас въпроси. Когато се събудим, най-важни са по-скоро усещанията – дали са приятни или неприятни, повърхностни или проникновени, цветни или черно-бели и т.н. Никой не може да обясни един ваш сън по-добре от самите вас.

Има, разбира се, сънища, които човек помни цял живот. Те са дълги, имат сюжет, изградени са по-цялостно. Обикновено са ясни и като послания. Другите, които са по-сложни и иносказателни – тях разбираме след време, нужна е повече вътрешна работа, за да усетим есенцията им. Понякога тези образи ни служат като подсказка за бъдещи развития, а много често стават сюжет за разказ или книга. Сънищата винаги са били и ще бъдат източник на вдъхновение за хората на изкуството. А и не само за тях.

Сънищата могат да бъдат и много често са използвани от терапевтите в тяхната работа – те въздействат безболезнено върху нагласите, които обикновено са доста устойчиви. Естествено няма как автоматично да се премахнат причините за травмите, но въпреки това, сънят е един чудесен инструмент за претълкуване и преформулиране на дефицити, попаднали във фокуса на терапевтичния процес. По принцип всяка образност е добре дошла, защото така се намират обиколни пътища за осветляването на един проблем, променя се перспективата, разбиват се защитите на Егото или казано обобщено – се открехва завесата на подсъзнанието – мястото, където ние ревниво пазим своите страхове, рани или тайни желания.

Ако си спомним за Юнг, един от най-известните последователи на Фройд, то бихме могли да открием изумителни постижения в работата със собствените му сънища. Той анализира и изследва и най-отдалечените кътчета на подсъзнанието си и благодарение на този опит, създава нова парадигма в терапевтичната практика. Този период от живота му, всъщност го тласка и към окончателната раздяла с Фройд. За Юнг сънищата са сред най-автентичните методи за самоизследване – така те се превръщат за него в едно своеобразно пътуване към личния мит. Постепенно той стига до създаването на Теорията за психологическите типове и централното понятие в юнгианската анализа, а именно – процеса на „индивидуация“. Въпреки огромното многообразие от подходи, за Юнг сънищата си остават един от основните инструменти в търсенето и намирането на себе си и централен механизъм в работата със сянката.

Пегас и музите

Pegasus (1)

Scott Gustafson, Pegasus and the Muses

Когато говори за синхроничността, Юнг често припомня ситуации около възникването на тази идея и връзката й с теорията на относителността на Алберт Айнщайн, който защитава професура в Цюрих през 1910-1913 година. По време на многобройните им срещи в този период, именно той, първи е започнал да говори за относителността  не само по отношение на времето и пространството, но също така и за тяхната връзка като психологически обусловени. Юнг работи в продължение на 30 години върху тази теория, определяйки я като действие на акаузален принцип, свързващ едновременното проявление на две психофизични явления. Наличието на синхроничност предполага, че значимите съвпадения на физични и психологични феномени стоят отвъд диадата „причина-следствие“.

Редовно практикуващите различни методи за самоусъвършенстване, често споделят, че след определен период от време, започват да се натъкват на все повече ситуации и преживявания от такъв характер. Постепенно животът ни сякаш се насища с неслучайни съвпадения, уж случайни срещи или дори – с внезапно сбъднати желания. Отключва се поток от енергия, която ни отвежда абсолютно непланирано на места, на които трябва да бъдем и то в точно определен момент. Така срещаме точните хора, купуваме подходящата книга, чуваме песен с ясно послание, или сънуваме сън, който ще видим наяве след години.

Интересни аналогии в тази посока можем да открием и в заключенията на Карл Густав Юнг по отношение на Оракулът “И Дзин”. В предговора, възложен на Юнг през 1948 година от американските издатели на  превода от китайски на „И Дзин. Книга на промените“, той казва: “Тази книга трябва да види бял свят за тези, които с нейна помощ ще съзрат някакво ново знание.” И още преди това: “Оракулът „И Дзин” предлага своите услуги без всякакви доказателства и резултати, но не се рекламира и неохотно се разкрива; той, като частица от природата,  чака, докато го събудят. Той не предлага знание и могъщество, а видимо е подходяща книга за тези, които се стремят към самопознание, мъдрост и деятелност, ако такава е необходима. Той нищо не обещава, и по никакъв начин не носи отговорност в случай, че някой си направи погрешни изводи. За да се прибегне към този метод се изисква интелигентност. За да си глупав, не се изисква, както е известно, да владееш някакво изкуство.” (Цюрих 1948 год., превод Shi-jian, източник: http://iztoknazapad.com/?page_id=441)

Тези проявления на живота се осъзнават в даден момент, но до такова ниво на себереализация можем да достигнем само чрез вътрешното търсене и усъвършенстване, шлифовайки диаманта в сърцето. Заниманията с медитация са само една от възможните техники, които успокояват ума, носят вътрешен мир, освобождават ни от ненужни пориви – и позитивни, и негативни, а в дългосрочен план развиват с кристална яснота приоритетите и мисията в живота ни. Тогава постигаме и еднонасоченост на волята. Тайната е в балансирания и хармоничен живот вътре в самите нас и взаимоотношенията ни, а медитацията е само един от начините да го постигнем.

Разбира се,  най-напред  е необходимо да изчистим вътрешното си пространство и да прегърнем онова равно и спокойно темпо, понякога почти непостижимо в хаоса. Ако притихнем във вътрешната тишина, тя ще отвори сетивата, с които да възприемем и „видим“ знаците на синхроничността. Ако постигнем разширяване на съзнанието и успеем да го поддържаме в неговата оптимална функция „тук и сега“, то може да ни се стори, че всичко около нас се развива в друго измерение – без усилие, без пречки, без трудни въпроси…

Когато медитираме редовно, нашата аура става по-плътна и чиста, вибрира с по-висока скорост, съответно това се случва и с енергийните центрове в нея. Не е тайна, че всеки от тях има съответна психична функция, като някои от тези центрове са маркери за интелигентността и познавателните способности на личността. Удължаването на състоянието на разширено съзнание и събуждането на енергията „кундалини“ са именно процесите, които стимулират еволюцията на тялото и душата. Те неминуемо довеждат до драстични електрохимични реакции в мозъка, повлияват ендокринните жлези и работата на всички наши органи и системи. Без еволюцията на тялото и мозъка, не е възможно да се случи пренастройване в управлението от по-високо ниво, развитие на интуитивната интелигентност и връзка със свръхсъзнанието, ако използваме терминологията на Зигмунд Фройд.

Древните притчи разказват за връзката „душа-тяло“, описвайки я като подобна на тази между коня и неговия ездач. За да бъде конят успешно и майсторски насочван, ездачът също трябва да е добър. В древногръцкия мит, Пегас може да ни издигне до седмото небе, но ако прецени, той може и да ни хвърли от гърба си. Не е ли това митично пътуване доста сходно с пътуването към нашите вътрешни висини? Когато медитираме и съзнателно развиваме способностите си, ние даваме енергия на душата и успяваме да постигнем сила и интегритет, спокойствие, яснота и, разбира се, именно този контрол върху физическото и останалите фини тела.

Има и други учени, които анализират синхроничността и нейната връзка с обединението на физическия и психичния свят.  Волфганг Паули, Пол Дейвис, Дейвид Пийт са част от физиците, изследвали и коментирали явлението синхроничност. Според Дейвид Пийт  „синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин, относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също така и степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, е „човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“ („Холографската вселена“, Майкъл Толбот).

Карл Густав Юнг описва в своите трудове многобройни случаи с пациенти, които именно в такива критични периоди на израстване и трансформация започват да се натъкват на чести и значими съвпадения, съпровождащи неочаквани и нови прозрения, периоди на настъпване на смърт или раждане, дори значими професионални промени. Юнг забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Т.е. той свързва функционално духовната еволюция, процесът на осъзнаване и трансформация с процесите на лечение и усъвършенстване на личността, с нейното цялостно израстване и помъдряване.

Работата върху себе си, вниманието и грижата, с които се отнасяме към нашето вътрешно дете, разбирането ни за контекста около нас, са все важни усилия – част от ежедневната работа на душата. Никога не е късно да се отворим и да „видим“ дълбоката взаимосвързаност на света около и вътре в нас – неговата красота и любовта, които струят от всички посоки. Вероятно всеки от нас има един специален и много личен момент в живота си, когато всичко това започва да се случва осъзнато. Съвсем на живо…

Sentiments Are Not Stones, They Are Like Rose Flowers

goodward

John William Godward, Dolce far niente, 1906

 

“There are three layers of the human individual: his physiology, the body; his psychology, the mind; and his being, his eternal self. Love can exist on all the three planes, but its qualities will be different. On the plane of physiology, body, it is simply sexuality. You can call it love, because the word love seems to be poetic, beautiful. But ninety-nine percent of people are calling their sex, love. Sex is biological, physiological. Your chemistry, your hormones – everything material is involved in it…”
“Only one percent of people know a little bit deeper. Poets, painters, musicians, dancers, singers have a sensitivity that they can feel beyond the body. They can feel the beauties of the mind, the sensitivities of the heart, because they live on that plane themselves. But a musician, a painter, a poet, lives on a different plane. He does not think, he feels. And because he lives in his heart, he can feel the other person’s heart. That is ordinarily called love. It is rare. I am saying only one percent perhaps, once in a while.”
“Why are many people not moving to the second plane because it is tremendously beautiful? But there is a problem: anything very beautiful is also very delicate. It is not hardware, it is made of very fragile glass. And once a mirror has fallen and broken, then there is no way to put it together. People are afraid to get so much involved that they reach to the delicate layers of love, because at that stage love is tremendously beautiful but also tremendously changing. Sentiments are not stones, they are like rose flowers…”
“Poets are known, artists are known to fall in love almost every day. Their love is like a rose flower. While it is there it is so fragrant, so alive, dancing in the wind, in the rain, in the sun, asserting its beauty. But by the evening it may be gone, and you cannot do anything to prevent it. The deeper love of the heart is just like a breeze that comes into your room, brings its freshness, coolness, and then it is gone. You cannot catch hold of the wind in your fist. Very few people are so courageous as to live with a moment-to-moment, changing life. Hence, they have decided to fall into a love on which they can depend.”
“I don’t know which kind of love you know – most probably the first kind, perhaps, the second kind. And you are afraid that if you reach your being, what will happen to your love? Certainly it will be gone – but you will not be a loser. A new kind of love will arise which arises only perhaps to one person in millions. That love can only be called lovingness.”
Osho, Talk  #17

Tell The Truth

Tell all the Truth but tell it slant
Success in Circuit lies
Too bright for our infirm Delight
The Truth’s superb surprise

As Lightning to the Children eased
With explanation kind
The Truth must dazzle gradually
Or every man be blind

Emily Dickinson

Lady_Godiva_by_John_Collier

John Collier, “Lady Godiva”, 1897, Herbert Art Gallery and Museum in Coventry, England

First, history. Lady Godiva (her Saxon name was Godgyfu) was the wife of Leofric, Earl of Mercia, who died in 1057. Earl Leofric was one of the powerful lords who ruled England under the Danish King Canute. Lady Godiva seems to have been a rich landowner in her own right – one of her most valuable properties was Coventry. Both Leofric and Godiva were known for their generous donations to churches and monasteries – the only reliable records of her and her husband are found in the chronicles of various religious foundations and in charters, where their pious donations are named – unfortunately most of the treasures were afterwards stolen by the Norman invaders.

But despite her illustrious husband, renowned piety, and religious benefactions, without the tantalizing legend of her ride told below Lady Godiva would likely be completely forgotten.

Then, the legend, which first appears out of the blue in the 13th century in a not very reliable account. In the story Leofric has been made into a tyrant; but Lady Godiva felt pity for the people of Coventry, who were suffering grievously under her husband’s oppressive taxation. Again and again she appealed to her husband, but he obstinately refused to lower the taxes. When she kept entreating him, he grew so fed up that, either with playful raillery or in a spirit of bitter jesting, he told her that he would do what she wanted “if she would strip naked and ride through the streets of the town.” The real joke is, of course, that Lady Godiva took him at his word. She issued a proclamation that everyone should stay indoors and close the shutters before their windows, and then she rode through the town of Coventry, clothed only in her long hair and lovely tresses, which poured around her body like a veil. And thus the Lady Godiva, “with a downcast but not a shamefaced eye, looking towards the earth through her flowing locks, rode through the silent and deserted streets.” Her surprised husband kept his word and remitted the onerous taxes.

Regrettably, the story of Lady Godiva’s ride is almost certainly a myth. The earliest written record of it comes from one Roger of Wendover more than a century after Godiva’s death, a medieval scribe renowned for exaggeration and embellished stories. Historians have looked for the origin of this legend in both pagan fertility rituals and in medieval penitential processions.

Over the centuries, the tale became sentimentalized and more erotically charged, and the victimization of the Lady Godiva became paramount – she must be a virtuous victim, compelled by an unfeeling husband to perform a humiliating act. She became – literally – “the naked truth.”
http://splendidlabyrinths.blogspot.bg

How I Write

Art nouveau design bindings by Talwin Morris

Art nouveau design bindings by Talwin Morris

Many people ask me how I am receiving my books or lectures, and they further inquire if I am a channel, medium, or a prophet. To be very serious, I am not a channel, medium, or prophet.

“Then,” they say, “How do you write all these books?”

I want to explain the way I write these books…. Before I write I feel an electrical field around my head and spine. This is not a mechanical process, but by my own will I create such a field around me. I uplift my consciousness and I keep silence for a few seconds. Then I feel beams of light going out of my head. Then I feel new rays from the space penetrating into my mental body. The beams of light going out of my brain are radar rays which detect ideas, visions, formulated or unformulated knowledge, and reflect them back on the mirror of my mental body.

Sometimes such precipitations are so fast and abundant that I try not to lose them by just putting down key words, so as to trace the precipitations later, and continue with the theme of my writing. The rays that hit my mental body come from a source that is above me, maybe twenty-one feet. It is a bright nucleus of light. These rays hit various parts and centers in my mental body and activate them in a synchronous way. This is the moment that I like the most — when I feel like one integrated whole.

Through such an activation or stimulation, memories reveal themselves very clearly. Stories, events, images, names, come to the surface and enrich my writings. Sometimes the condition of my brain and mind is fantastic, sometimes sloppy. When it is sloppy, I like to sleep or play music until the condition is improved. I feel that I am not in contact with a particular mastermind.

Actually, I have deep reverence for Masters and Angels and do not want to waste Their time in my efforts of writing. Of course I cannot reject Their help, if They think I can handle it right. But so far I have no direct message or instructions from Them in my writings. But, curiously enough, I have contact with electromagnetic clouds of thoughts, emanated from the minds of certain Masters. Sometimes these “clouds” are so gorgeous and so profound that I feel I need another five thousand years to approach and use them. Sometimes one small drop of such “clouds” becomes the foundation of a book or a poem.

The electrical field around my head is always there, sometimes agitated, sometimes serene. Without that field all my creativity becomes average. Of course, before I write I ask the blessings of the Christ and of my Teacher, and feel Their blessings as I write or speak.

Often I contact the Treasury of my Chalice in which I find very valuable jewels of wisdom, stories, and past experiences. Once I contact this Treasury, I write continuously as if a current of energy is keeping the wheels turning. Sometimes I feel that someone is overshadowing me.

This happens especially when I speak to large audiences. Other times I feel I am geared into the mind that wants to help me. No one dictates to me, but in such cases I see seeds, ideas, thrown into my mind on which I meditate and write chapters in my book or compose music or give a lecture. I spend only half an hour or at the most one hour to prepare my lectures or seminars. Five minutes of silence opens the doors and windows of the topic upon which I have decided to talk.

I never used narcotics, tobacco, or marijuana. I never searched for any stimulant, though rhythmic music helps me to focus and raise my consciousness. I noticed also that paintings of great artists, such as Nicholas Roerich, expand the electromagnetic field around my head.

When this electromagnetic field becomes unbearable, I usually rush to the piano and play my own music. Thus I release the tension. I can release the tension through writing, also, but the process of delivery in writing takes longer. I noticed also that for a month I will write small papers on various subjects, but at the end, to my amazement, I see that they were parts of one whole book.

Sometimes a topic comes into my mind, for example, about solemnity. I put it down, and later I find that it fits exactly in an unpublished chapter waiting for publication.

Thus my mental computer knows what I need to write to make things more complete. When a book is ready I hold the manuscript in my hands and feel if it is completed or not. When I feel that it is not completed I start reading it. Sometimes I find “gaps,” confused explanations, typing mistakes, even lost paragraphs. I do my best, and then measure it again in my hand.

When I feel it is complete, I let it go to meet its destination.

People sometimes wonder why I like to read books that are totally against my beliefs or teachings. The reason is that I use them as dogs to call out the sleeping inspirations from the rooms of my mind. Some of my writing is done to try to answer idiots.

My greatest joy is reading the Agni Yoga books. Sometimes when I start to read one of the Agni Yoga books, friends ask me, “You are again reading that book? How many times have you read it in these six months?”

They are surprised at my answer when I tell them that in six months I am still on the fifth page! They wonder why. The reason is that every sentence in Agni Yoga is a path to Infinity, and I often lose myself on those paths.

I had very narrow days, but I had always a place to sleep, food to eat, clothes to wear, and had my house or my car.

I hope that in the future many instructions will be compiled from my books and presented to universities, which very soon will open their gates to my Teaching. My whole dream is to provide those ideas that will help people to build a happy life in their home, nation, and in the world.

How I Write By Torkom Saraydarian, TSG Publishing Foundation

ВРЕМЕТО КАТО КОНТЕКСТ, РЕЛАЦИЯ И СМИСЪЛ

„Когато човек дойде на този свят, той изобщо не знае как да оценява времето. Това се научава бавно, в продължение на години. Натрупването на опит по отношение на времето и неговото използване е един от най-сложните проблеми на човешкото съществуване.“ 

Вирджиния Сатир

Porter Magazineр, Photography Jeff Bark, Model Karen Elson

Porter Magazineр, Photography Jeff Bark, Model Karen Elson

Времето е основна философска категория, интерпретирана от древността до днес с неописуема колоритност и богатство. Феноменът ВРЕМЕ ще продължи и занапред да ни вдъхновява именно заради своята непознаваемост и тоталност. Тази необятна тема е вечната тема на поетите, на художниците, на езотериците и разбира се – на учените.

Времето, както и културата, се разполагат в живота на човека толкова многопосочно, чие той въобще не може да си представи всеобхватността и дълбочината на това измерение на реалността. Времето ни се разкрива чрез смисъла, който му придаваме, и тъй като нищо не е “извън” него, то е навсякъде и във всичко. То е в отношението ни към хората и събитията, то задава скоростта, с която преминаваме през трудностите и щастливите моменти, то е чувството за комфорт или досада. Времето, всъщност е БЕЗВРЕМИЕТО между две мантри ОМ – състояние на неподвижност и покой. То е блаженството и тишината, които създават усещане за вечност. Времето е в неуловимостта на мига, когато просто искаме до помълчим с някого, но и силата, която ни изтласква извън собствените ни граници при преодоляването на препятствие.

Отношението към времето е безпогрешен индикатор за степента на стрес, удовлетворение от себе си и яснота за перспективата. Когато работя с такава проблематика, често използвам една стара персийска приказка. Притчите са изключтелен помощник в работата ми със своя дълбок контекст и свободата при интерпретацията им. И така:

Живял някога  един мъдър владетел.  Веднъж той решил да  зарадва поданиците си и поставил слънчев часовник на градския площад, донесен някога от далечно пътуване. Този дар променил живота на  хората  в  държавата – гражданите се научили да разпределят и ценят времето си, да бъдат точни. След известно време всички станали богати и заживели щастливо.

Когато владетелят умрял, гражданите започнали да мислят как да му се отблагодарят за това, което той е направил за тях. И тъй като слънчевият часовник бил  символ на успеха им, те решили да построят около него огромен  храм със златни куполи. След като храмът бил издигнат, слънчевите лъчи  престанали да  падат върху часовника и сянката, която показвала времето изчезнала. Хората вече не били точни, редът в държавата постепенно бил унищожен и тя се разпаднала.